— Ама какво правиш ти? — с плачлив глас изстена откъм колата Барбридж. — Не си излял водата, всичките такъми са сухи… Какво чакаш? Крий стоката!
— Млъкни — каза Редрик. — Пречиш ми. — Той дръпна дълбоко от цигарата и кимна: — Към южните покрайнини ще свием.
— Как тъй — към покрайнините? Ама ти какво? Коленете ми ще затриеш, гад! Коленете!
Редрик дръпна за последен път от цигарата и пъхна угарката в кибритената кутия.
— Стига си вдигал пара, Лешояд — каза той. — Направо през града не може. Три застави са, макар и на една, но ще ни спрат.
— Е, та що?
— Стига им само да ти погледнат копитата — и край.
— Че какво копитата? Риба сме гърмели, ударило ме е в краката и туй то!
— Ами ако ги пипне някой?
— Ще пипне… Аз така ще се развикам, че името на майка си ще забрави, не да пипа!
Но Редрик вече беше решил всичко. Той надигна шофьорската седалка, светна си с фенерчето, отвори капака на скривалището и каза:
— Дай тук стоката.
Резервоарът под седалката беше фалшив. Редрик пое чувалчето и го натъпка вътре, чу се как нещо в чувала дрънчи и се преобръща.
— Аз не мога да рискувам — промърмори той. — Нямам право.
Постави капака на мястото му, посипа върху него боклук, нахвърля отгоре парцали и пусна обратно седалката. Барбридж пъшкаше, простенваше, жално настояваше да побързат, пак подхвана обещанията си за Златното кълбо, и през цялото време се въртеше на своята седалка и разтревожено се вглеждаше в редеещата тъма. Редрик не му обръщаше внимание. Той разпра напълнения с вода полиетиленов плик с риба, изля водата върху риболовните принадлежности, положени на дъното на каросерията, а мятащата се риба пресипа в брезентова торба. Найлоновия плик сгъна и пъхна в джоба на комбинезона си. Сега всичко беше наред: рибари се връщаха от не до там успешен лов. Той седна зад волана и потегли.
Чак до завоя кара с угасени фарове. Отляво се точеше могъщата триметрова стена, с която бяха оградили Зоната, а отдясно се мяркаха храсти, рехави горички, понякога се срещаха изоставени къщи със заковани прозорци и олющени стени. Редрик виждаше добре в тъмното, пък и тъмнината вече не беше толкова непрогледна, а освен това той вече знаеше какво ще види, и когато пред него се показа отмерено крачещата, приведена фигура, той даже не намали скоростта. Онзи напредваше право по средата на шосето — като всички подобни и тоя също се носеше към града. Редрик го заобиколи, притиснал колата към левия банкет, и след като го задмина настъпи още по-здраво газта.
— Майко божия! — измърмори отзад Барбридж. — Рижи, видя ли го?
— Да — каза Редрик.
— Господи… само това ни липсваше… — мърмореше Барбридж и изведнъж подхвана молитва на висок глас.
— Затваряй си устата! — кресна му Редрик.
Завоят трябваше да е някъде тук. Редрик намали ход и се вгледа в редицата килнати къщички и стобори, проточила се отдясно. Старата трансформаторна будка… стълбът с подпората… прогнилото мостче над канавката. Редрик възви волана. Колата подскочи в един запълнен с вода ров.
— Ти къде?! — развика се като обезумял Барбридж. — Краката ми ще съсипеш, мръснико!
Редрик за секунда се извърна и със замах зашлеви стареца през лицето, усещайки с опакото на дланта си бодливата му буза. Барбридж се задави и млъкна. Колата се друсаше и подхвърляше, колелата час по час буксуваха в прясната кал след нощния дъжд. Редрик включи фаровете. Белите подскачащи светлини озариха стари, обрасли в трева коловози, огромни локви, гнили, порутени стобори от двете страни на пътя. Барбридж плачеше, хлипаше и подсмърчаше. Той вече не обещаваше нищо, той се оплакваше и заплашваше, но така тихо и неразбрано, че до слуха на Редрик долитаха само откъслечни думи. Нещо за краката, за коленете, за красавеца Арчи… После притихна.
Пътят заобикаляше западните покрайнини на града. Някога тук имаше вили, зеленчукови и овощни градини, кипреха се летните резиденции на градските големци и заводската администрация. Зелени, весели места — малки езерца с чисти пясъчни брегове, прозрачни брезови горички, вирове, в които развъждаха шарани. Заводската воня и разяждащите фабрични пушеци никога не стигаха до тук, също, впрочем, както и градската канализация. Сега всичко бе изоставено и запуснато, и през цялото това време попаднаха на една-единствена обитаема къща — жълто светеше покритото със завеска прозорче, на простора висеше подгизнало от дъжда бельо, и огромен пес, давейки се от ярост, излетя отстрани и за известно време преследва колата им всред вихъра от буци кал, хвърчащи изпод колелата.