Редрик внимателно мина през още едно старо, разкривено мостче и когато отпред се провидя завоя към Западното шосе, отби встрани и угаси двигателя. После излезе на пътя и, без да се обърне към Барбридж, тръгна напред, наежен от студ и пъхнал ръце във влажните джобове на комбинезона. Беше вече съвсем светло. Всичко наоколо бе мокро, тихо, сънно. Той стигна до шосето и предпазливо надникна иззад храстите. От тук полицейската застава се виждаше добре: малък фургон на колела, три светещи прозорчета, патрулна кола, оставена накриво покрай пътя, в нея нямаше никого. Известно време Редрик безмълвно стоя и наблюдава. В заставата не се забелязваше никакво движение — изглежда, патрулните се бяха измръзнали и уморили през нощта и сега се грееха във фургончето — дремеха с цигарка, залепнала за долната устна. „Жаби“ — тихо произнесе Редрик. Напипа в джоба си сгъваемия нож, пъхна пръсти в овалните отверстия на ръкохватката-бокс, стисна в юмрук студения метал и все така зиморничаво прегърбен, без да вади ръце от джобовете, тръгна обратно. Лендровърът, леко наклонен на една страна, си стоеше сред храстите. Мястото беше глухо, затънтено, сигурно никой не беше се мяркал насам поне от десет години.
Когато Редрик наближи до колата, Барбридж се попривдигна и се втренчи в него, отворил уста. Сега той изглеждаше дори още по-стар от обикновено — издълбано от бръчки лице, плешив, обрасъл в нечиста четина, гнилозъб… Няколко мига те мълчаливо се гледаха един-друг и изведнъж Барбридж изфъфли неясно:
— Карта ще ти дам… всички капани, всички… Сам ще го намериш, няма да съжаляваш…
Редрик го слушаше, застинал неподвижно, после отхлаби пръсти, пусна ножа, който стискаше в джоба си и процеди:
— Добре. Твойта работа е да лежиш в несвяст, ясно ли е? Пъшкай и не давай да те докоснат.
Той седна в джипа, включи двигателя и потегли.
И всичко се размина. Никой не се показа от фургона, когато лендровърът бавно, в прилежно съответствие със знаците и указанията пропълзя покрай поста, а после, увеличавайки все повече и повече скоростта, се понесе към крайните квартали на града. Беше шест сутринта, улиците бяха пусти, асфалтът — мокър и черен, автоматичните светофари самотно и ненужно си смигаха на кръстовищата. Минаха покрай някаква фурна с високи, ярко осветени прозорци, и Редрик бе облъхнат от вълна топъл, необикновено вкусен мирис.
— Гладен съм като вълк — каза Редрик и за да раздвижи вцепенените си от напрежение мускули се протегна, опрял изпънати ръце във волана.
— Какво? — изплашено попита Барбридж.
— Яде ми се, рекох… Тебе къде да те карам? Вкъщи, или направо при Касапина?
— Към Касапина, към Касапина препускай! — припряно забърбори Барбридж, като се наведе целият напред, дишайки трескаво и горещо в тила на Редрик. — Право при него! Направо карай! Той ми дължи още осемстотин каймета… Ама натисни газта де, какво се влачиш като мокра въшка? — и изведнъж се разрази в злобни и безсилни ругатни, с черни, мръсни думи, пръскайки слюнка, като се задъхваше и давеше в пристъпите на кашлица.
Редрик не му отвръщаше. Нямаше ни време, ни сили да обуздава разпасалия се Лешояд. Трябваше по-бързо да приключва с всичко това и поне един, поне половин час да поспи преди срещата в „Метропол“. Той зави на Шестнадесета улица, прелетя още два квартала и спря пред сива двуетажна къща.
Касапина им отвори лично — изглежда, току-що бе станал и се канеше да влиза в банята. Беше облечен в разкошен халат със златисти пискюли, в ръката си държеше чаша с изкуствена челюст. Косите му бяха разчорлени, под мътните очи висяха тъмни подпухнали торбички.
— А! — възкликна той. — Риши? Какво штава?
— Нахлузвай си ченето и да вървим — каза Редрик.
— Ъхъ — отзова се Касапина, завъртя подканящо глава по посока към дълбините на хола, а самият той, като шляпаше с персийските си чехли и се придвижваше с учудваща бързина, се понесе към банята.
— Кого? — попита от там.
— Барбридж.
— Кое?
— Краката.
В банята зашуртя вода, раздаде се пръхтене, плясък, нещо падна и се изтърколи по керамичния под. Редрик уморено се отпусна в креслото, извади цигара и запали, като се оглеждаше. Да, биваше си го холчето. Касапина не бе жалил средства. Той беше много опитен и много моден хирург, светило на медицината не само в града, но и в щата, и със сталкерите си имаше вземане-даване, разбира се, не заради парите. Той също прибираше своя пай от Зоната: вземаше в натура различна стока, за да я прилага в своята медицина; печелеше знания, изучавайки за сметка на осакатените сталкери неизвестни по-рано болести, уродства и увреждания на човешкия организъм; печелеше слава — славата на първия на планетата лекар — специалист по нечовешките заболявания на човека. И пари, впрочем, също никак не се свенеше да печели.