— Какво по-точно с краката? — попита той, като се появи от банята с огромна хавлиена кърпа през рамо. С края на кърпата внимателно изтриваше дългите си нервни пръсти.
— Джапна в „пачата“ — отвърна Редрик.
Касапина подсвирна.
— Значи, край с Барбридж — промърмори той. — Жалко, страхотен сталкер беше!
— Нищо… — Редрик се облегна назад във фотьойла. — Ще му направиш протези. Той и на протези тепърва ще има да подскача из Зоната.
— Е, хубаво — рече Касапина. Лицето му придоби съвсем делово изражение. — Почакай, сега ще се облека.
Докато той се обличаше, докато звънеше някъде — вероятно в своята клиника, за да подготвят всичко за операцията — Редрик пушеше, неподвижно полуизлегнат в креслото. Само веднъж се размърда, за да измъкне манерката. Отпиваше на малки глътки, защото беше останало съвсем малко на дъното, и се стараеше да не мисли за нищо. Просто чакаше.
После те заедно слязоха при колата, Редрик седна зад волана, а Касапина се настани до него и веднага, прегънат през облегалката, се зае да опипва краката на Барбридж. Притихнал, свит, Барбридж жално мрънкаше нещо, кълнеше се да ги позлати, споменаваше отново и отново децата и покойната си жена и умоляваше да му спасят поне коленете. Когато пристигнаха пред клиниката, Касапина изруга, като не завари санитарите да чакат на входа, скочи още в движение от колата и се скри зад вратата. Редрик пак запуши, а Барбридж неочаквано произнесе ясно и членоразделно, сякаш вече напълно успокоен:
— Ти искаше… беше решил да ме убиеш. Това ще го запомня.
— Нали не те убих — равнодушно каза Редрик.
— Да. Не ме уби… — Барбридж помълча. — И това ще го запомня.
— Помни, помни — поклати глава Редрик. — Мене ти, естествено, нямаше да ме убиваш… — Той се обърна и изгледа Барбридж. Старецът нерешително кривеше уста, потрепваше с пресъхналите си устни. — Ти мене просто щеше да ме зарежеш. Щеше да ме оставиш в Зоната и край — ни чул, ни видял. Като с Очилатия.
— Очилатия сам си умря — мрачно възрази Барбридж. — Аз нямам нищо общо с тая работа. Размазан беше.
— Мръсник си ти — равнодушно каза Редрик и се извърна напред. — Лешояд.
От входа изскочиха сънените и раздърпани санитари и като разгъваха в движение носилката дотичаха до колата. Редрик подръпваше от цигарата и наблюдаваше как те ловко измъкнаха Барбридж от каросерията на джипа, положиха го върху носилката и го понесоха към входа. Барбридж лежеше неподвижно, скръстил ръце на гърди, и отчуждено гледаше в небето. Огромните му стъпала, жестоко оглозгани от „пачата“, стърчаха неестествено и странно извърнати. Той беше последният от старите сталкери — от ония, които бяха наченали лова на извънземни съкровища веднага след Посещението, когато Зоната още не се наричаше Зона, когато не съществуваха още ни, институтът, ни стената, ни полицейските кордони на ООН, когато градът беше парализиран от ужас, а светът хихикаше над новата вестникарска измислица. По онова време Редрик беше едва десетгодишен, а Барбридж бе още як и буен мъж — страшно обичаше да се напие за чужда сметка, да предизвика сбиване, да натисне в ъгъла някоя зазяпала се хлапачка. Собствените му деца тогава изобщо не го интересуваха, а в дребна гадина вече се беше превърнал, защото, след като се налочеше с някакво гнусно наслаждение пребиваше от бой жена си — шумно, на показ, пред очите на всички… Така я и преби до смърт.
Редрик форсира лендровъра, зави и без да обръща внимание на светофарите го подгони, като джавкаше с клаксона срещу редките минувачи и сечеше завоите, право към къщи.
Спря пред гаража, а когато се измъкваше от колата видя домоуправителя, който се беше запътил към него откъм вътрешното дворче. Както винаги, домоуправителят не беше в настроение, омачканата му физиономия с подпухнали очи изразяваше крайна гнусливост, сякаш не стъпваше по земята, а газеше из оборски тор.
— Добро утро — вежливо го поздрави Редрик.
Домоуправителят спря на две крачки от него и тикна дебел пръст зад рамото си.