— Онова ваша работа ли е? — прегракнало попита той. Личеше си, че това са първите му думи от вчера насам.
— За какво говорите?
— Люлките там… Вие ли ги сложихте?
— Аз.
— За какво?
Редрик мълчаливо отиде до вратата на гаража и се зае да отключва катинара. Домоуправителят го последва и се спря зад гърба му.
— Питам за какво сте сложили тия люлки? Кой ви е молил?
— Дъщеря ми ме помоли — произнесе Редрик много спокойно и оттласна едното крило на вратите.
— Аз не ви питам за дъщерята! — Домоуправителят повиши тон. — За дъщеря ви отделно следва да си поприказваме. Аз ви питам кой ви е разрешил? Кой, собствено казано, ви е позволил да се разпореждате из двора?
Редрик се обърна към него и известно време неподвижно стоя, съсредоточено взрян в бледия му, изпъстрен със синкави жилки нос. Домоуправителят отстъпи крачка назад и произнесе с отпаднал глас:
— И балкона си не пребоядисвате. Колко пъти съм ви…
— Напразно се напъвате — каза Редрик. — Все едно, аз от тук няма да се махна.
Той се върна в джипа и включи двигателя. Докато слагаше ръце върху волана, мимоходом забеляза как побеляха кокалчетата на пръстите му. И тогава той се подаде от колата и вече без да се сдържа изсъска:
— Но ако въпреки всичко ми се наложи да се махна, тогава, гад такъв, моли се!
Вкара джипа в гаража, светна лампата и заключи отвътре вратата. После измъкна от фалшивия резервоар чувалчето със стока, почисти колата, напъха чувалчето в една стара плетена кошница, отгоре сложи риболовните принадлежности, още влажни, с полепнали тревички и листа, а върху всичко това изсипа полуживата риба, която Барбридж още предишния ден беше купил от някакво магазинче в покрайнините. След това още веднъж огледа колата от всички страни, просто по навик. Върху задната дясна гума бе залепнал сплескан фас от цигара. Редрик го отлепи — цигарата се оказа шведска. Редрик се замисли и я пъхна в кибритената кутия — там имаше вече три фаса.
По стълбището не срещна никого. Спря на площадката пред своето жилище и вратата се отвори още преди да бе извадил ключа си. Той влезе странишком, понесъл под мишница тежката кошница, и се потопи в познатата топлина и познатия мирис на своя дом, а Гута, обгърнала го с ръце през шията, замря с лице, притиснато към гърдите му. Дори през комбинезона и дебелата риза той усети как бясно бие сърцето й. Не й пречеше — търпеливо стоеше и чакаше, докато тя се отпусне, успокои, макар именно в тази минута да почувства до каква степен се е уморил и останал без сили.
— Е, добре… — най-сетне пророни тя с нисък, леко хрипкав глас, пусна го, включи осветлението във вестибюла и без да се обърне повече, отиде в кухнята. — Сега ще ти направя кафе… — каза оттам.
— Аз тука съм домъкнал рибка — извика той с изкуствено бодър глас. — Изпържи я, ама всичката наведнъж я изпържи, че направо ми прималява от глад!
Тя се върна, като криеше лице в спуснатите си коси, той сложи кошницата на пода, помогна й да измъкнат мрежата с риба, и те двамата заедно отнесоха мрежата в кухнята и изсипаха рибата в мивката.
— Върви да се миеш — рече тя. — Докато се измиеш, всичко ще бъде готово.
— Как е Маймунката? — попита Редрик, докато сядаше и смъкваше ботушите от краката си.
— Ами цялата вечер бърбори — отзова се Гута. — Едва-едва я укротих. Все в мен се вре и през цялото време едно си знае: къде е тате, къде е тате? Вземи, че й поднеси на ръце татенцето…
Тя пъргаво и безшумно сновеше из кухнята, стегната, хубава, и вече кипеше водата в котелката върху печката, и хвърчаха рибените люспи изпод ножа, и цвърчеше олиото в най-големия тиган, и възхитително ухаеше на прясно кафе.
Редрик се надигна, пристъпи както си беше на бос крак, върна се в коридора, взе кошницата и я отнесе в килера. После надникна в спалнята. Маймунката безметежно си спеше, отметнатото одеялце се бе провесило до земята, пижамката се беше събрала нагоре и тя цялата беше като на длан — малко, сумтящо зверче. Редрик не се сдържа и я погали по гръбчето, покрито с топла златиста козинка, и за хиляден път се учуди колко е мека тази козинка и колко е дълга. Много му се искаше да вземе Маймунката на ръце, но се побоя да не я събуди, пък и беше мръсен като дявол, целият просмукан от Зоната и смъртта. Върна се в кухнята, седна отново на масата и рече:
— Налей ми чашка кафе. После ще ида да се мия.
Върху масата беше разпръсната купчина вечерни издания: „Хармънтски вестник“, списание „Атлет“, списание „Плейбой“ — цяла камара се беше натрупала — и дебелите, подвързани в сива обложка „Доклади на Международния институт по извънземни култури“, партида 56-та. Редрик пое от ръката на Гута чашката димящо кафе и придърпа към себе си „Докладите“. Криволици някакви, знаци, чертежи… На фотографиите — познати предмети в странни ракурси. Още една посмъртна статия на Кирил е излязла: „За едно неочаквано свойство на магнитните капани тип 77-6“. Фамилното име „Панов“ беше оградено в черна рамка, отдолу със ситен шрифт бележка: „Д-р Кирил А. Панов трагично загина в процеса на провеждане на експеримент през м. април 19…. година“. Редрик захвърли списанието, отпи, опарвайки се, от кафето и попита: