— Обаждал ли се е някой?
— Ваксата намина тия дни — отвърна Гута, като се позабави с отговора. Тя стоеше до печката и го гледаше. — Беше пиян до козирката и аз го отпратих.
— А Маймунката какво?
— Не искаше да го пусне, разбира се. Накани се да реве. Но аз й казах, че чичкото не се чувства добре. Пък тя ми отговаря с разбиране: „Пак се е натряскал Ваксата!“
Редрик се усмихна и отпи още една глътка.
— Ами съседите?
И отново Гута малко се забави, преди да отвърне:
— Ами както винаги — произнесе тя най-накрая.
— Добре, не ми разказвай.
— А! — тя с отвращение махна с ръка. — Снощи чука на вратата оная жена отдолу. Очите й ще изскочат, пяна плюе. Какво сме се разчегъртали посред нощ в банята!…
— Зар-раза — процеди Редрик през зъби. — Слушай, може би да заминем все пак, а? Ще купим някоя къща в покрайнините, където никой не живее, някоя изоставена вила…
— А Маймунката?
— Господи — погледна я Редрик. — Та няма ли ние двамата с тебе да направим всичко, за да й бъде добре?
Гута поклати глава.
— Тя обича децата. И те я обичат. Нали не са виновни, че…
— Да — промълви Редрик. — Децата, разбира се, не са виновни.
— Какво има да говорим — въздъхна Гута. — Някой те търси по телефона. Не си каза името и аз заявих, че си отишъл на риба.
Редрик остави чашата и стана.
— Хубаво — рече той. — Ще взема да се изкъпя все пак. Имам още маса работа.
Той се заключи в банята, хвърли дрехите в легена, а ножа, останалите гайки, цигарите и другите дреболии остави върху полицата под огледалото. Дълго се въртя под врялата вода на душа като пъшкаше, пръхтеше и триеше тялото си с ръкавицата от грапав сюнгер, докато кожата му не стана пурпурна, после спря душа, седна на ръба на ваната и запуши. Водата гъргореше из тръбите, в кухнята Гута звънтеше със съдовете, замириса на пържена риба, после Гута почука на вратата и му подаде чисто бельо.
— Хайде по-бързо — нареди тя. — Рибата ще изстине.
Тя вече съвсем се беше съвзела и започваше пак да командва. Усмихвайки се, Редрик се облече, тоест нахлузи фланелката и гащетата, и направо тъй, както си беше полугол, се върна в кухнята.
— Е, сега може и да се хапне — рече той като сядаше.
— Сложи ли парцалите си в легена? — попита Гута.
— Ъхъ — измуча той с натъпкана уста. — Вкусна рибка!
— Накисна ли ги?
— Не-е… Виноват, сър, няма да се повтори, сър… Ама зарежи ги де, има време, ела седни! — Той я улови за ръката и се опита да я настани върху коленете си, но тя се извърна и седна на стола отсреща.
— Пренебрегваш, значи, мъжа си — закима Редрик, като пълнеше отново уста. — Гнусиш се, значи.
— Че какъв мъж си ти сега — каза Гута. — Празна торба си ти сега, а не мъж. Трябва да те понатъпча по-напред.
— Ами ако съм? — стрелна я с очи той. — Какви ли не чудеса стават по света.
— Май още не съм виждала такива чудеса от тебе. Искаш ли да пийнеш нещо?
Редрик колебливо повъртя в ръка вилицата.
— Н-не, като че ли — проговори той. Погледна към часовника и стана. — След малко тръгвам. Приготви ми официалния костюм. Категория „лукс“. С всичкото му там — бяла риза, вратовръзка…
Като шляпаше с наслада по прохладния под с чистите си боси крака, той отиде в килера и спусна райбера на вратата. След това надяна гумена престилка, сложи си гумени ръкавици до лактите и се зае да разтоварва върху масата съдържанието на чувала. Две „пустилки“. Кутийка с „карфици“. Девет „батерийки“. Три „гривни“. И един обръч някакъв — също като гривните, но от бял метал, по-лек и с диаметър по-голям с около трийсет милиметра. Шестнайсет парчета „черни пръски“ в полиетиленово пликче. Две отлично запазени „гъби“, с големината на юмрук. Три „конски мухи“. Буркан с „газирана глина“… В чувала остана само тежкият порцеланов контейнер, грижливо опакован в стъклена вата, но Редрик не го и докосна. Той извади цигара и запали, като разглеждаше предметите, подредени върху масата. После изтегли чекмеджето, измъкна от там лист хартия, огризка от молив и сметало. Стиснал цигара в ъгъла на устата си и примижал от дима, той пишеше цифра след цифра, подреждайки всичко в три колонки, а после сумира първите две. Получаваше се внушителна сума. Той натисна фаса в пепелницата, предпазливо отвори кутийката и изсипа „карфиците“ върху един лист хартия. На електрическата светлина „карфиците“ проблясваха синкаво и само нарядко внезапно пръсваха чисти спектрални цветове — жълто, червено, зелено. Той взе една „карфица“ и внимателно, за да не се убоде, я стисна между палеца и показалеца си. След това угаси лампата и почака малко, докато привикне към тъмнината. Но „карфицата“ мълчеше. Той я сложи настрана, напипа друга и също така я стисна между пръстите си. Нищо. Натисна по-силно, с риск да се убоде, и „карфицата“ проговори: слаби червеникави бликове припламнаха и затанцуваха по нея и внезапно се смениха с по-редки зелени. Няколко секунди Редрик се любува на тази странна игра на светлинките, която, както беше научил от „Докладите“, трябвало да означава нещо, може би нещо много важно, много значително, а после положи „карфицата“ отделно от другите и взе нова…