Всичко на всичко „карфиците“ се оказаха седемдесет и три, от тях говореха дванайсет, останалите мълчаха. В действителност, те също би трябвало да проговорят, но за тази цел не беше достатъчно да ги стиснеш с пръсти, а трябваше специална машина с размерите на маса. Редрик отново запали лампата и към вече написаните цифри прибави още две. И едва след това се реши.
Пъхна двете си ръце в чувала и, затаил дъх, извлече и сложи на масата мекия вързоп. Известно време го гледа, замислено почесвайки се под брадичката с тилната страна на дланта. После все пак взе молива, повъртя го между непохватните си, омекнали пръсти, и отново го захвърли. Извади още една цигара и, без да откъсва очи от вързопа, я изпуши докрай.
— За какъв дявол! — каза на висок глас, решително грабна вързопа и го напъха обратно в чувала. — И край. И стига.
Редрик бързо пресипа „карфиците“ обратно в кутийката и стана. Време беше да върви. Навярно би могъл да поспи още половин час, та главата му да се проясни, но пък от друга страна, много по-полезно е да пристигне на мястото по-рано и да се огледа кое как е. Смъкна ръкавиците, окачи престилката и, без да угаси лампата, излезе от килера.
Костюмът беше вече положен върху кревата и Редрик се зае с обличането. Завързваше вратовръзката си пред огледалото, когато зад гърба му скръцнаха дъските на пода, разнесе се палаво сумтене, и той нарочно се смръщи, за да не се разсмее.
— У! — викна изведнъж до него тъничко гласче, и го сграбчиха за крака.
— Ах! — възкликна Редрик и падна в безсъзнание върху кревата.
Със смях и писъци Маймунката незабавно се покатери върху него. Тъпчеха го, дърпаха го за косите и го заливаха с поток от най-разнообразни сведения. Съседският Вили откъснал на куклата крака. На третия етаж се е завъдило коте, цялото бяло и с червени очи, сигурно не е слушало мама и е ходило в Зоната. За вечеря имаше каша и конфитюр. Чичко Вакса пак се бил пропил и боледувал, той даже плакал. Защо рибите не потъват, като са във водата? Защо мама не спа нощес? Защо пръстите са пет, ръцете две, а носът един?… Редрик внимателно прегръщаше топлото същество, пълзящо по него, вглеждаше се в огромните му, изцяло тъмни, без бяло отстрани, очи, притискаше страна към пухкавата бузка, обрасла със златиста копринена козинка, и повтаряше:
— Маймунката ми… Ах ти, Маймунке… Маймунка такава…
Над ухото му рязко иззвъня телефонът. Той протегна ръка и вдигна слушалката.
— Слушам.
Телефонът мълчеше.
— Ало! — извика Редрик. — Ало!
Никой не се обади. След това в слушалката нещо изщрака и се разнесе краткото, накъсано писукане на сигнала „свободно“. Тогава Редрик се изправи, пусна Маймунката на пода и, вече без да я слуша, навлече панталоните и сакото. Маймунката дърдореше неуморно, но той само разсеяно се усмихваше с половин уста, тъй че най-накрая му беше обявено, че тате си е глътнал езика, със зъби го е прехапал, и той бе оставен на мира.
Редрик се върна в килера, подреди в ръчната си чанта онова, което лежеше на масата, отскочи до банята да вземе ножа, отново се върна в килера, взе чантата в едната си ръка, кошницата с чувала — в другата, и излезе. Грижливо заключи вратата на килера и извика на Гута: „Тръгвам!“