— Кога ще се върнеш? — попита Гута на излизане от кухнята. Тя вече се беше вчесала и гримирала, и беше облечена не в халата, а в домашната рокля — най-любимата му, яркосиня и с дълбоко деколте.
— Ще ти звънна — изрече той, загледан в нея, после приближи, наведе се и целуна деколтето.
— Хайде, върви… — тихо каза Гута.
— Ами аз? А мене? — заврещя Маймунката, като се провря между тях.
Наложи се да се наведе още по-ниско. Гута го гледаше с неподвижни очи.
— Глупости — каза той. — Не се тревожи. Аз ще ти позвъня.
Като слизаше по стълбищата, Редрик видя на площадката един етаж по-долу тлъст човек по раирана пижама, който човъркаше нещо из бравата на входната си врата. Откъм тъмните недра на жилището полъхваше топла, възкисела воня. Редрик се спря и учтиво поздрави:
— Добър ден.
Дебелият боязливо го изгледа иззад могъщото си рамо и нещо издудна.
— Вашата съпруга нощес е идвала у нас — каза Редрик. — Уж нещо сме режели. Това е някакво недоразумение.
— Че аз какво… — промърмори човекът по пижама.
— Жена ми вчера е перяла — продължи Редрик. — Ако сме ви обезпокоили, моля да ни извините.
— Че аз нищо не съм казвал — рече човекът с пижамата. — Моля…
— Е, много се радвам — каза Редрик.
Той слезе долу, отби се в гаража, постави кошницата с чувала в ъгъла, затрупа я с една стара седалка, огледа всичко още веднъж и излезе на улицата.
Не отиваше кой знае колко далече — два квартала до площада, след това през парка и още един квартал до Централния булевард. Пред „Метропол“ както винаги лъщеше с лак и никел разноцветният строй луксозни лимузини, лакеи в малинови куртки мъкнеха куфари към входа, някакви чуждоземни на вид солидни господа беседваха, събрани на групички по двама, по трима на мраморните стълби, димяха скъпи пури. Редрик реши засега да не влиза там. Той се настани под сенника на едно малко кафене на срещуположната страна на улицата, поръча си кафе и припали цигара. На две крачки от него масичката бе окупирана от трима цивилно облечени офицери от международната полиция, които мълчаливо и бързешком нагъваха пържени кренвирши по хармънтски и ги поливаха с тъмно пиво от високи стъклени халби. В отсрещния ъгъл, на десетина крачки, някакъв сержант мрачно дъвчеше пържени картофи, стиснал вилицата в юмрук. Синята каска лежеше с дъното нагоре до стола му, ремъкът с кобура висеше небрежно преметнат през облегалката. Други посетители в кафенето нямаше. Сервитьорката, непозната, вече немлада жена, стоеше настрани и от време на време се прозяваше, деликатно прикривайки с длан начервената си уста. Беше девет без двайсет.
Редрик видя как от централния вход на хотела излезе Ричард Нънан, като дъвчеше в движение и нахлупваше на главата си мека шапка. Той бодро се изтърколи по стълбата — дребничък, топчест, розовичък, целият такъв един благополучен, свежо измит и решително уверен, че денят няма да му донесе никакви неприятности. Той махна някому с ръка, преметна сгънатия шлифер през дясното си рамо и се упъти към своето пежо. Пежото на Дик беше също такова закръглено, късичко и току-що измито, и сякаш също така уверено, че не го заплашват никакви неприятности.
Прикрил лицето си с длан, Редрик гледаше как Нънан грижовно и деловито се настанява на креслото зад волана, прехвърля нещо от предната на задната седалка, навежда се за нещо, нагласява огледалцето за обратно виждане. После пежото изпръхтя, изхвърли синкав дим, бибитна на някакъв африканец в бурнус и бодро се изтърколи на улицата. Съдейки по всичко Нънан се отправяше към института, а значи щеше да заобиколи фонтана и да мине покрай кафенето. Да стане и да си отиде вече бе късно, затова Редрик само още повече прикри лице зад дланта си и съвсем се прегърби над чашата. Обаче това не помогна. Пежото избибипка над самото му ухо, скръцнаха спирачки и бодрият глас на Нънан го извика:
— Ей! Шухарт! Ред!
Редрик изруга на ум и вдигна глава. Нънан вече се приближаваше към него, протегнал в движение ръка. Нънан приветливо сияеше.
— Ти какво правиш тук рано-рано? — попита той като се настаняваше. — Благодаря, скъпа — подхвърли към сервитьорката. — Нищо не искам… — И пак се обърна към Редрик: — Сто години не съм те виждал. Къде се губиш? С какво се занимаваш?
— Ами така… — без желание предъвка Редрик. — Предимно с дреболии.
Той гледаше как Нънан с обичайната си грижливост и солидност се нагласява удобно на отсрещния стол, мести с пухкавите си ръчички чашата със салфетки на една страна, чинийката от сандвичи — на друга, и слушаше как Нънан дружелюбно дърдори.