— Изглеждаш ми някак умърлушен, не си ли доспиваш? И аз, да ти кажа, напоследък се съсипах да тичам по тая нова автоматика, обаче спането — а, не, братче, сънят си е за мен по-важен от всичко, майната й на автоматиката… — Той изведнъж се огледа. — Пардон, ти може би чакаше някого? Да не би да попречих?
— А, не си… — вяло отвърна Редрик. — Просто имах време и хайде, викам си, поне да пия едно кафе…
— Е, аз няма да те бавя дълго — Дик погледна часовника си. — Слушай, Ред, я зарежи тия твои занимавки на дребно и се връщай в института. Нали знаеш, тебе ще те вземат там по всяко време. Искаш ли да работиш пак с руснак, един пристигна съвсем наскоро?
Редрик поклати глава.
— Не — каза той. — Втори Кирил на света няма да се роди… Пък и аз нямам работа във вашия институт. Вие там навсякъде сте наблъскали автоматика, в Зоната пращате роботи, и премиалните, както би трябвало да разбирам, пак у роботите ще отиват… А лаборантските жълти грошове — на мен те и за тютюн няма да ми стигат.
— Глупости, всичко това би могло да се уреди — възрази Нънан.
— Аз пък не обичам да ме уреждат. Откак съм се пръкнал все сам се уреждам и занапред ще я карам пак така — сам.
— Горделив си станал — въздъхна Нънан с укор.
— Нищо подобно. Просто не обичам да си броя парите, това е.
— Какво пък, сигурно си прав — разсеяно произнесе Нънан. Той хвърли равнодушен поглед към чантата на Редрик върху стола, потърка с пръст сребърната пластинка с гравирани по нея славянски букви. — Всичко е правилно: парите са нужни на човек именно за да не мисли никога за тях… Кирил ли ти я подари? — попита, като кимна към чантата.
— Получих я по наследство. Какво така не те мяркам напоследък в „Борж“?
— По-скоро нека кажем, че ти не се мяркаш — възрази Нънан. — Аз почти всеки ден обядвам там, мене тук в „Метропол“ за всяка пържола така ме дерат, че… Слушай — възкликна той внезапно. — Ами с парите как си сега?
— Искаш да ми дадеш назаем ли? — изгледа го Редрик.
— Не, обратното.
— Да ти заема, значи…
— Има една работа…
— О, Господи… — изпъшка Редрик. — И ти ли същото!
— А кой още? — веднага изстреля Нънан.
— Абе много станахте вие… работодателите.
Нънан, сякаш едва сега го беше разбрал, се разсмя.
— Не, не, това не е по твоята основна специалност.
— А по чия?
Нънан отново погледна часовника си.
— Виж какво — каза той, като ставаше. — Ела днес по обяд в „Борж“, към два часа. Ще поговорим.
— До два може и да не успея.
— Тогава привечер, около шест. Става ли?
— Ще видим — отвърна Редрик и също погледна часовника си. Беше девет без пет.
Нънан помаха с ръчичка и се изтърколи към своето пежо. Редрик го изпрати с поглед, повика сервитьорката, поръча пакет цигари „Лъки страйк“, плати и като взе чантата, полека се отправи през улицата към хотела. Слънцето вече припичаше не на шега, булевардът се изпълваше с влажен задух и Редрик усети парене под клепачите. Той стисна силно очи, като съжаляваше, че не му стигна времето поне час да поспи преди важната среща. И в този момент го връхлетя.
Такова нещо не бе му се случвало никога извън Зоната, пък и в самата Зона го беше хващало само два-три пъти. Внезапно той сякаш попадна в друг свят. Милиони миризми вкупом се стовариха отгоре му — остри, сладникави, металически, гальовни, опасни, тревожни, огромни като здания, миниатюрни като прашинки, груби като павета, тънки и сложни като часовникови механизми. Въздухът стана твърд, в него изпъкнаха ръбове, възникнаха повърхности, прорязаха се ъгли, сякаш пространството се запълни с огромни грапави кълба, плъзгави пирамиди, гигантски бодливи кристали, и той трябваше да се промъква сред всичко това, да си проправя път като в сън, сякаш попаднал в тъмното магазинче на антикваря, задръстено със старинни, уродливи мебели… Това продължи само миг. Той отвори очи и всичко изчезна. Това не беше някакъв друг свят — а предишният, познат свят се бе обърнал към него откъм друга, неизвестна страна, тази страна му се откри за секунди и отново се затвори непроницаемо, преди да бе успял да се осъзнае…
Над ухото му излая раздразнен клаксон, Редрик ускори крачка, после затича и спря чак пред стените на „Метропол“. Сърцето му удряше бясно, той остави чантата на асфалта, припряно разкъса пакета цигари и запали. Вдишваше дълбоко дима, съвземаше се като след сбиване, и дежурният полицай се спря до него и попита озадачен: