— Да ви помогна, мистър?
— Н-не — едва успя да процеди Редрик и се прокашля. — Задушно е…
— Искате ли да ви придружа?
Редрик се наведе и вдигна чантата.
— Мина ми — каза той. — Всичко е наред, приятел. Благодаря.
Той бързо закрачи към портала, изкачи се по стъпалата и влезе във вестибюла. Тук беше прохладно, сумрачно, екливо. Добре би било да поседне в някое от тези грамадни кожени кресла, да се отпусне, да си поеме дъх, но той и без това вече бе закъснял. Позволи си само да допуши цигарата докрай, като оглеждаше с притворени очи навалицата из вестибюла. Разбира се, Мършавия вече беше довтасал — ровеше с раздразнена физиономия из списанията край колонката за вестници. Редрик захвърли фаса в урната и влезе в кабината на асансьора. Още не бе успял да затвори вратата и след него се вмъкна някакъв набит шишко с астматично дишане, силно напарфюмирана дама с мрачно хлапе, дъвчещо шоколад, и обширна старица със зле избръсната брадичка. Редрик бе затиснат в ъгъла. Той затвори очи, за да не гледа хлапето, по бузите на което се размазваха шоколадови лиги, но чието личице беше свежо, чисто, без нито едно косъмче, и да не вижда изпъкналите склеротични белтъци в очите на дебелака, нито застрашителните брадавици върху подпухналата зурла на старицата. Дебелакът се опита да запуши, но старицата го скастри и продължи да го хока чак до петия етаж, където слезе, и още щом тя се изсипа навън, дебелакът все пак запуши с такъв вид, сякаш бе отстоял гражданските си свободи и тутакси се закашля, задъха, взе да се дави, да съска и хрипти, като по камилски протягаше устни и блъскаше Редрик в ребрата с мъчително вирнатия си лакът… На осмия етаж Редрик слезе и за да разреди поне малко напрежението си, високо и старателно изрече:
— Да ти друсна един в душицата небръсната бабишкерска, дърта вещица, кашляджия вонящ полуумрял, със все сополанкото лигав шоколаден!…
После закрачи по мекия килим, опънат по дължината на коридора, озарен от уютните светлини на скритите лампи. Тук ухаеше на скъп тютюн, на парижки парфюми, на плътно натъпкани портфейли от истинска кожа, на скъпи жени за по петстотин банкноти на нощ, на масивни златни табакери — на цялата тая евтиния, цялата тази гнусна плесен, която бе избуяла върху Зоната, смучеше от Зоната, плюскаше, съвъкупляваше се, тлъстееше от Зоната, и плюеше на всичко, и най-вече не й пукаше за онова, което щеше да стане после, след като тя се наплюскаше, насмучеше и насъвъкупляваше до насита, а всичко, което е имало в Зоната се окаже навън и се утаи в нашия свят. Без да чука Редрик бутна вратата на стая осемстотин седемдесет и четири.
Прегракналия, приседнал на масата край прозореца, баеше на пурата си. Той беше още по пижама, с мокри редки коси, впрочем, старателно зализани на път, а нездравото му, подпухнало лице бе гладко обръснато.
— Аха — произнесе той, без да вдига очи. — Точността била вежливостта на кралете. Здравейте, момчето ми.
Той привърши с подрязването на пурата, взе я с две ръце, поднесе я към мустаците си и прокара нос над нея от единия до другия й край.
— А къде е нашият добър стар Барбридж? — попита той и вдигна поглед. Очите му бяха прозрачни, сини, ангелски.
Редрик постави чантата си на дивана, седна и извади цигарите си.
— Барбридж няма да дойде — каза той.
— Добрият, стар Барбридж — промълви Прегракналия, взе пурата с два пръста и предпазливо я поднесе към устата си. — Нервите на стария Барбридж не са издържали…
Той все така гледаше в Редрик с чистите си сини очи и не мигаше. Никога не мигаше. Вратата се открехна и в стаята се промъкна Мършавия.
— Кой беше оня човек, с когото разговаряхте? — попита той още от прага.
— А, здравейте — приветливо се обърна към него Редрик, като тръскаше пепелта от цигарата си на пода.
Мършавия пъхна ръце в джобовете си, приближи се, като пристъпваше широко с огромните си, скосени навътре ходила, и спря пред Редрик.
— Сто пъти ви казахме — рече той с упрек в гласа. — Никакви контакти преди срещата. А вие какво правите?
— Аз поздравявам — каза Редрик. — А вие?
Прегракналия се разсмя, а Мършавия с раздразнение измърмори:
— Здравейте, здравейте… — Той престана да пронизва Редрик с укорителен поглед и се тръшна на дивана до него. — Не бива да правите така — рече той. — Разбирате ли? Не бива!