— А, дявол да го вземе — процеди Редрик. Той потри с пръсти бузите си, чувствайки как руменината облива лицето му. — Виноват — рече той. — Съвсем го забравих.
— Там ли? — попита Прегракналия, като направи с пурата неопределено движение във въздуха.
— Не помня… Сигурно там… — Редрик затвори очи и се облегна назад върху дивана. — Не. Изобщо не си спомням.
— Жалко — каза Прегракналия. — Но вие, в крайна сметка, поне видяхте ли онова нещо?
— Не успях — с досада каза Редрик. — Там е цялата работа. Не можахме да стигнем до кауперите. Барбридж нагази в „пачата“ и на мен ми се наложи веднага да драпам обратно… Можете да бъдете сигурни, че ако я бях видял, нямаше да забравя…
— Я слушай, Хю, погледни насам! — неочаквано произнесе с уплашен шепот Мършавия. — Какво е това, а?
Той седеше, напрегнато изпънал напред показалеца на дясната си ръка. Около пръста му се въртеше същият оня бял метален обръч, и Мършавия се бе вторачил опулено в него.
— Той не спира! — извика Мършавия, местейки кръглите си очи от обръча към Прегракналия и обратно.
— Какво значи това — не спира? — предпазливо запита Прегракналия и се поотдръпна назад.
Одеве го надянах на пръста си и го врътнах веднъж — просто така… и той вече цяла минута не спира!
Мършавия изведнъж скочи и, като държеше протегнатия пръст пред себе си, изтича зад портала. Обръчът проблясваше сребристо и равномерно се въртеше пред него като самолетна перка.
— Що за чудо е това, дето сте ни го донесли? — попита Прегракналия.
— Дявол го знае — каза Редрик. — Нямах и представа… Да знаех — щях да ви дера по-скъпо.
Прегракналия го гледа известно време, след това стана и също се скри зад портала. Там тутакси задуднаха гласове. Редрик измъкна цигара, запали, вдигна от пода някакво списание и се зае да го прелиства разсеяно. Списанието беше пълно с породисти красавици, но кой знае защо сега му беше противно да ги гледа. Редрик захвърли списанието и пошари с очи из стаята, търсейки нещо за пиене. После измъкна от вътрешния си джоб пачката и преброи парите. Всичко беше точно, но за да не заспи, той преброи и втората пачка. Когато я слагаше в джоба си, Прегракналия се върна.
— Имате късмет, момчето ми — обяви той, докато сядаше отново срещу Редрик. — Знаете ли какво е перпетуум-мобиле?
— Не — каза Редрик. — Чак толкоз не сме учили.
— Не ви и трябва — кимна Прегракналия. Той извади още една пачка банкноти. — Това е цената на първия екземпляр — произнесе той, като откъсна бандерола от пачката. — За всеки нов екземпляр от тия ваши „пръстени“ ще получавате по две такива пачки. Запомнихте ли, момчето ми? По две. Но при условие, че освен ние с вас никой никога не ще узнае за пръстените. Разбрахме ли се?
Редрик мълчаливо пъхна пачката в джоба си и се изправи.
— Тръгвам — рече той. — Кога и къде следващият път?
Прегракналия също стана.
— Ще ви позвънят — каза той. — Чакайте обаждане всеки петък от девет до девет и трийсет сутринта. Ще ви предадат поздрави от Фил и Хю и ще ви определят среща.
Редрик кимна и се насочи към вратата. Прегракналия го последва, като сложи ръка на рамото му.
— Бих искал да разберете — продължи той. — Всичко това е много хубаво, много мило и тъй нататък, а пък „пръстенът“ е направо нещо чудесно, но преди всичко друго на нас ни трябват две неща: снимките и пълния контейнер. Върнете ни нашия фотоапарат, но със заснет филм, и нашия порцеланов контейнер, но не празен, а пълен, и вие никога повече не ще се нуждаете от посещения в Зоната…
Редрик помръдна рамо, за да отхвърли ръката му, отвори вратата и излезе. Крачеше по мекия килим без да се обръща и през цялото време чувстваше забит в тила си ангелски синия немигащ поглед. Не дочака асансьора и се спусна от осмия етаж пеша.
На излизане от „Метропол“ той взе такси и пое към другия край на града. Шофьорът се оказа непознат, от новаците, едронос пъпчив младок — един от ония, които напоследък прииждаха в Хармънт на цели тълпи в търсене на зашеметяващи приключения, несметни богатства, световна слава, нова философия, или някаква особена религия; прииждаха, но тъй си и засядаха като шофьори на таксита, келнери, общи работници по строежите, биячи по бардаците — алчни, бездарни, изтормозени от неясни желания, недоволни от всичко и всички, ужасно разочаровани и убедени, че и тук отново са ги излъгали. Половината от тях, след като безсмислено се бяха шляли месец-два, разигравани и отхвърляни отвсякъде, с проклятия се връщаха по родните си места, разнасяйки огромното си разочарование едва ли не по всички посоки на света. Броени единици ставаха сталкери и много скоро загиваха, тъй и не успели да се ориентират в нищо, но посмъртно се превръщаха в легендарни герои. Някои — най-съобразителните и грамотните — успяваха дори да постъпят в института, ако бяха годни поне за длъжността препаратор. А останалите изпонавъдиха политически партийки, религиозни секти, някакви кръжоци за взаимопомощ, не излизаха от кръчмите, биеха се до припадък заради различия във възгледите, заради жени, или просто така, на пияна глава. От време на време те устройваха шествия с някакви петиции, някакви протестни демонстрации, някакви стачки — седящи, стоящи и даже лежащи, абсолютно вбесиха и настървиха градската полиция, комендатурата и коренните жители, но колкото по-дълго оставаха, толкова по-сигурно и неотвратимо се успокояваха, примиряваха и все по-малко и по-малко се интересуваха защо всъщност са дошли тук.