Откъм пъпчивия шофьор на километър удряше на долнопробен алкохол, очите му бяха кървясали, червени като на заек, но той беше страшно възбуден и веднага заразказва на Редрик как тая сутрин на тяхната улица се явил покойник от гробищата. Върнал се, значи, в своята къща, а пък къщата вече от колко години е закована, всички отдавна са си заминали от там — и бабичката, неговата вдовица, и дъщерята с мъжа си, и внуците. Той самият, съседите казват, умрял преди трийсет години, още преди Посещението, а сега на — здрасти! — домъкнал се. Походил-побродил около дома си, подращил по портата, сетне седнал край стобора и тъй си седи. Насъбрал се народ — от целия квартал, зяпат, зверят се, ама да се приближат, естествено, се страхуват. Най-после някой се сетил: разбили вратата на къщата, отворили му, значи, да влезе. И какво мислите? Станал и си влязъл, че и вратата след себе си затворил! Аз трябваше да бягам по работа, та не знам как е завършила там разправията, разбрах само, че се канеха да звънят в института, та да го приберат от нас и да го махат по дяволите. Ами знаете ли какво се говори? Казват, комендатурата подготвяла нареждане тия покойници, ако роднините им са заминали, да се изпращат при тях на новото местожителство. Ама че радост ще бъде за роднините! А пък как смърди от него… е, той си е покойник, нали…
— Стоп! — прекъсна го Редрик. — Спри ей тук.
Той потършува из джоба си. Оказа се, че няма дребни, наложи се да разваля от новите банкноти. След това постоя пред вратите, изчака, докато таксито замине. Виличката на Лешояда си я биваше: два етажа, остъклена пристройка с билярдна, грижливо поддържана градина, оранжерия, бяла беседка сред ябълковите дървета. Всичко това бе заобиколено с декоративна решетка от ковано желязо, боядисана в светлозелено с блажна боя. Редрик натисна няколко пъти бутона на звънеца, малката вратичка се отвори с леко скриптене и Редрик без да бърза закрачи по пясъчната пътечка между розовите храсти, а на терасата вече бе застанал Лалугера — сгърчен, черно-морав, целият разтреперан от вълнение и желание да услужи. В Нетърпението си той се изви на една страна, провеси над стъпалото единия си, трескаво напипващ опора крак, запази равновесие върху него и взе да примъква другия крак към следващото стъпало, като при това все тъй конвулсивно махаше ли махаше със здравата си ръка към Редрик: ей сега, ще рече, идвам…
— Ей, Рижи! — обади се откъм градината женски глас.
Редрик обърна глава и видя сред зеленината край беседката с белия ажурен покрив голи мургави рамене, ярко начервени устни, махаща ръка. Той кимна на Лалугера, свърна от пътечката и като се промъкна направо през розовите храсти, по меката зелена трева се насочи към беседката.
На полянката беше разстлан огромен червен матрак, а върху него се бе изтегнала с чаша в ръка Дина Барбридж в почти невидим бански костюм, до нея се въргаляше книжка с пъстри корици и съвсем наблизо, в сянката под храстите, блестеше никелирана кофичка с лед, от която стърчеше дългото тънко гърло на бутилка.
— Здрасти, Рижи! — усмихна се Дина Барбридж, вдигайки чашата си в приветствен жест. — А къде е папахен? Да не би пак да са го сгащили?
Редрик се приближи и като кръстоса ръце заедно с чантата зад гърба си, спря и я загледа от горе на долу. Да, невероятни деца си беше изпросил Лешояда от някого в Зоната. Тя беше цялата атлазена, с пищно изваяни форми без нито една излишна гънчица, сто и петдесет фунта двайсетгодишна лакома плът, и изумруденозелени очи, сияещи отвътре, и едра влажна уста с равни бели зъби, и още — гарванови коси, блестящи на слънцето, небрежно отметнати на едното рамо, и слънчевите лъчи играеха по съвършената й кожа, преливаха от раменете върху гладкия корем и бедрата, оставяйки сянка между почти голите й гърди. Той стоеше над нея и откровено я разглеждаше, а тя го гледаше отдолу нагоре, разбиращо усмихната, а после поднесе чашата към устните си и отпи няколко глътки.