Той излезе при своя гараж откъм склада за радиотехника и се наложи да изчака известно време, докато работниците товареха на един мотокар огромни картонени кашони с телевизори. Приклекна между хилавите люлякови храсти и глухата стена на съседната сграда, облегна се назад с притворени очи докато дишането му се поуспокои и запали цигара. Пушеше жадно, опрял гръб върху твърдата, грапава мазилка, от време на време притискаше длан върху бузата си, за да спре потръпването й от нервния тик, и мислеше, мислеше, мислеше, а когато мотокарът с работниците избуча през тунела, той се засмя и тихо каза, загледан подире му: „Благодаря ви, момчета, забавихте глупака… дадохте му време да размисли“. От този момент вече действуваше бързо, но не припряно, ловко, обмислено, сякаш работеше в Зоната.
Проникна в гаража си през тайния проход, безшумно премести старата седалка, пъхна ръка в кошницата, предпазливо извади пакета от чувала и го скри в пазвата си. После свали от гвоздея старото, охлузено кожено яке, намери в ъгъла омаслено кепе и с две ръце го нахлупи ниско над очите си.
През пролуките на вратата в полумрака на гаража падаха тесни ивици слънчева светлина, пълни с блестящи прашинки, на двора весело и в захлас вдигаха врява децата и едва когато вече се канеше да тръгне, той внезапно разпозна гласчето на дъщеря си. Тогава приближи око до най-широката пролука и известно време наблюдава как Маймунката, размахала две шарени балончета, обикаля тичешком около новата люлка, а три съседски бабички с плетива в скута, седят редом на скамейката и я гледат, стиснали устни с неприязън. Разменят си смрадливите мнения, дъртофелниците недни. А пък децата какво — играят си с нея съвсем нормално, все едно че нищо й няма, ненапразно се стараеше той да им се хареса с какво ли не — и дървена катерушка им направи, и куклена къщичка им скова, и люлка… и ей тая скамейка там, на която са се намърдали дъртите вещици, пак той я прави. Така да бъде, произнесе той само с устни, откъсна се от пролуката, огледа за последен път гаража и потъна в тунела.
Из югозападните покрайнини на града, до изоставената бензиноколонка в края на улица „Рудничарска“, имаше будка с телефонен автомат. Един Господ знае кой би могъл да я използва сега — наоколо бяха останали само къщи със заковани врати и прозорци, а от тях нататък се разстилаше необозримата пустиня на бившето градско бунище. Редрик седна направо върху земята в сянката на будката и пъхна ръка в пролуката под кабинката. Напипа прашната намаслена хартия и ръкохватката на пистолета, загърнат в тая хартия, поцинкованата кутия с патрони също си беше на мястото, и чувалчето с „гривни“, и стария портфейл с фалшиви документи — скривалището беше чисто. Тогава той смъкна от себе си коженото яке и кепето и бръкна в пазвата си. Постоя минута-две, като претегляше на длан порцелановата колба с непобедимата и неотвратима смърт вътре. И в този миг отново почувства как бузата му заподскача в мъчителен тик.
— Шухарт — промълви той без да чува гласа си. — Какво правиш, нещастнико? Отрепка си ти, нали с тая мръсотия те всички ни ще изтребят… — Той притисна с пръсти трепкащата си буза, но това не помогна. — Гадини, — каза си той за работниците, които товареха телевизори на мотокара. — Ако не бяхте ми се изпречили на пътя… Щях да я хвърля тогава, мръсницата, обратно в Зоната и с това щеше да се свърши…
Озърна се с тъга. Над пропукания асфалт трептеше нагорещеният въздух, мрачно гледаха закованите прозорци, из пущинака бродеха прашни вихрушки. Беше съвсем сам.
— Добре — каза си решително. — Всеки за себе си, Бог за всички. На мене ми стига за цял живот…
Забързано, за да не се разколебае отново, той пъхна колбата в кепето, а него уви в коженото яке. След това застана на колене и като налегна с рамо, леко наклони кабинката настрани. Обемистият вързоп легна на дъното на трапчинката и остана още много свободно място. Той внимателно спусна будката, поразклати я с две ръце и се изправи, изтупвайки длани.
— И толкоз — каза. — И край.
Вмъкна се в нажежения задух на кабинката, пусна монета и набра номера.
— Гута — проговори пресипнало той. — Ти само не се тревожи, моля ти се. Пак ме спипаха. — Чу как тя конвулсивно си пое дъх и побърза да продължи: — Ама глупости са това, някакви си шест-осем месеца… и със свиждане… Ще ги преживеем. А ти няма да останеш без пари, пари ще ти изпратят… — Тя все така мълчеше. — Утре сутринта ще те извикат в комендатурата, там ще се видим. И Маймунката доведи…