— Обиск ще има ли? — глухо попита тя.
— Че ако ще и да има. Вкъщи е чисто. Няма нищо — дръж се наперено… щръкнали уши, вирната опашка. Като си взела сталкер за мъж, сега няма да хленчиш. Е, хайде, до утре… И да имаш предвид, не съм ти се обаждал. Целувам ти пъпчето.
Рязко окачи слушалката и няколко секунди стоя, замижал с все сила, стиснал зъби така, че в ушите му звънтеше. После пак пусна монета и набра друг номер.
— Слушам ви — изрече Прегракналия.
— Обажда се Шухарт. Слушайте внимателно и не ме прекъсвайте…
— Шухарт? — много правдоподобно се учуди Прегракналия. — Какъв Шухарт?
— Не ме прекъсвайте, аз съм! Спипаха ме, избягах и сега отивам да се предавам. Ще ме осъдят на две години и половина, или три. Жена ми остава без пари. Вие ще я обезпечите. Да не изпитва нужда от каквото и да било, ясно ли е? Ясно ли е, вас питам!
— Продължете — каза Прегракналия.
— Недалеч от мястото, където ние с вас се срещнахме за пръв път, има телефонна кабина. Там друга няма, не можете да я сбъркате. Порцеланът е под нея. Ако щете — вземайте го, ако не щете — недейте, но жена ми да е осигурена с всичко. Ние с вас тепърва има да вършим много работа. А ако разбера като се върна, че сте играли нечисто… Не ви съветвам да играете нечисто. Разбрано?
— Всичко разбирам — каза Прегракналия. — Благодаря. — После, като се позабави малко, попита: — Може би, адвокат?
— Не — отсече Редрик. — Всички пари до последния петак — на жена ми. Сбогом.
Окачи слушалката, огледа се, пъхна юмруци дълбоко в джобовете на панталона си и без да бърза се заизкачва нагоре по улица „Рудничарска“ между запустелите оковани къщи.
3.
Ричард Х. Нънан седеше зад бюрото в кабинета си и рисуваше дяволчета в огромния си бележник за делови записки. При това съчувствено се усмихваше, кимаше с плешивата си глава и не слушаше посетителя. Той просто очакваше телефонът да позвъни, а посетителят, доктор Пилман, лениво му триеше сол на главата. Или си въобразяваше, че го мъмри. Или искаше да застави себе си да повярва, че го мъмри.
— Ще вземем всичко това предвид, Валентин — рече най-сетне Нънан, доизрисува десетото поред дяволче, за да бъдат четно число, и захлопна бележника. — Ама наистина, цяло безобразие…
Валентин протегна тънката си ръка и акуратно тръсна цигарата над пепелника.
— И какво по-точно ще вземете предвид? — вежливо се осведоми той.
— Ами всичко, което казахте — весело отвърна Нънан, като се облегна назад в креслото. — До последната думичка.
— А какво именно казах?
— Това не е съществено — вдигна вежди Нънан. — Каквото и да сте казали, всичко ще бъде взето предвид.
Валентин (доктор Валентин Пилман, лауреат на Нобелова награда и какво ли не още) седеше пред него в дълбокото кресло, дребничък, изящен, акуратен, по велуреното сако — нито петънце, по привдигнатите панталони — ни една бръчица; ослепително бяла риза, строга едноцветна вратовръзка, сияещи обувки, върху тънките бледи устни — ехидна усмивчица, огромни черни очила, скриващи очите, над широкото ниско чело — наежена твърда, къса, черна коса.
— Според мен, напразно получавате такава фантастична заплата — каза той. — Нещо повече, според мен вие на всичкото отгоре сте и саботьор, Дик.
— Ч-ш-ш-ш! — произнесе Нънан шепнешком. — За Бога, не викайте толкова.
— И наистина — продължаваше Валентин. — Аз доста отдавна ви наблюдавам; според мен вие изобщо не работите…
— Една минутка! — прекъсна го Нънан и помаха с розовия си дебел показалец. — Как така — не работя? Има ли поне една рекламация да е оставена без последствия?
— Не знам — сви рамене Валентин и отново изтръска пепелта. — Пристига качествено оборудване, пристига и некачествено. Качественото идва по-често, а какво общо имате вие — нямам представа.
— Ами това, че ако не бях аз — възрази Нънан, — качественото щеше да идва по-рядко. Освен това вие, учените, постоянно съсипвате хубавото оборудване, а после правите рекламации, и кой тогава ви спасява? Ето например…
Иззвъня телефонът, и Нънан, тутакси забравил за Валентин, сграбчи слушалката.
— Мистър Нънан? — попита секретарката. — Господин Лемхен ви търси отново.
— Свържете ме.