Валентин се надигна, положи угасналия остатък от цигарата си в пепелника, помаха на прощаване с два пръста покрай слепоочието си и излезе — дребен, изправен, строен.
— Мистър Нънан? — разнесе се в слушалката познатият муден глас.
— Слушам ви.
— Не е лесно да ви свари човек на работното място, мистър Нънан…
— Пристигна нова партида…
— Да, вече зная. Мистър Нънан, дошъл съм за кратко, има няколко въпроса, които е необходимо да обсъдим на лична среща. Имат се предвид последните договори с „Мицубиши денси“. Юридическата страна.
— На вашите услуги.
— Тогава, ако не възразявате, след трийсетина минути в офиса на нашия отдел. Устройва ли ви?
— Напълно. След трийсет минути.
Ричард Нънан постави слушалката, стана и, като потриваше пухкавите си ръчички, се разходи из кабинета. Той даже затананика някакъв моден шлагер, но веднага изфалшиви и добродушно се присмя на себе си. После взе шапката си, преметна през ръка шлифера и излезе в приемната.
— Сладурче — каза на секретарката, — понасям се по клиенти. Останете да командвате гарнизона, удържайте, така да се каже, крепостта, а пък аз ще ви донеса шоколадче.
Сладурчето разцъфтя, Нънан й изпрати въздушна целувка й отплува по коридорите на института. На няколко пъти се опитаха да го уловят за пешовете — той се изплъзваше, увърташе, сипеше шегички, молеше да удържат позицията без него, да си пазят бъбреците, да не се напрягат силно, и в края на краищата тъй и неуловен от никого, се изтърколи от зданието, като по навик махна с неотворен пропуск пред носа на дежурния сержант.
Над града висяха ниски облаци, виеше се пара, първите несигурни капки се разбиваха на черни звездички върху асфалта. Наметнал шлифера върху главата и раменете си, Нънан в тръс затича покрай върволицата коли към своето пежо, гмурна се вътре и като смъкна от главата си дрехата я захвърли на задната седалка. От страничния джоб на сакото си той измъкна черното продълговато цилиндърче „инак“, вмъкна го в акумулаторното гнездо и го натисна с палец докато изщрака. После, като поразмърда седалище, се настани по-удобно зад волана и натисна педала. Пежото беззвучно се изтърколи към средата на улицата и се понесе към изхода на района пред Зоната.
Дъждът ливна внезапно, отведнъж, сякаш в небесата бяха обърнали котел с вода. Настилката стана хлъзгава, колата поднасяше на завоите. Нънан включи чистачките и намали скоростта. „И тъй, получили са доклада — помисли си той. — Сега ще ни хвалят. Че какво пък, аз съм — за. Обичам да ме хвалят. Особено когато ме хвали самият господин Лемхен, макар и през зъби. Чудна работа, защо толкова ни харесва да ни хвалят? От туй парите не стават повече. Заради славата? Каква ли пък слава може да има за нас: «той се прослави, сега за него знаеха трима»! Е, да речем, четирима, ако се брои и Бейлис. Забавно същество е човекът… Изглежда, обичаме похвалата заради самата похвала. Както децата — сладоледа. Чист комплекс за непълноценност си е това, ето що. Похвалата уталожва нашите комплекси. Което е много глупаво. Как мога аз да се издигна в собствените си очи? Аз какво — да не би да не познавам самия себе си? Стария, дебел Ричард Х. Нънан? Между другото, какво беше това «Х.»? На ти сега! Хубава работа — даже няма кого и да попиташ… Няма да питам господин Лемхен, я… А, спомних си! Хърбърт. Ричард Хърбърт Нънан. Ама че вали…“
Той излезе на Централния булевард и внезапно помисли: „Виж ти колко се е разраснало градчето през последните години. Какви небостъргачи само са побили… Ето къде строят още един. Какво ще имаме там? А, комплекс «Луна» — най-страхотния джаз в света и публичен дом с хиляда лафета — всичко за нашия доблестен гарнизон, и за нашите храбри туристи, особено по-възрастните, и за благородните рицари на науката… А покрайнините опустяват. И вече няма къде да се върнат излезлите из гроба покойници“.
— На станали от гроба към къщи път закрит е и затова са те печални и сърдити — издекламира той на глас.
„Да-а, бих искал да знам аз как ще свърши всичко това. Между другото, преди десет години бях напълно сигурен как точно трябваше да свърши. Непреодолими кордони. Карантинен пояс с петдесет километрова ширина, учени и войници — никой друг. Страшната язва върху тялото на моята планета е блокирана в мъртва хватка… И като си помислиш само, май всички си въобразяваха, че така и ще стане, не само аз. Какви речи се държаха, какви законопроекти се внасяха… А ето сега човек не може и да си спомни как така всеобщата стоманена решимост неусетно се разтече като желе. «От една страна, не можем да не признаем, а от друга страна, невъзможно е да не се съгласим». А всичко започна, струва ми се, когато сталкерите изнесоха от зоната първите «инакви». Батерийките… Да, като че ли от там се тръгна. Особено когато откриха, че те се размножават. Язвата се оказа не чак язва, и май изобщо никаква язва, ами дори нещо като съкровищница… А днес вече никой не се замисля, пък и не ще да знае какво е това всъщност — дали язва, дали съкровищница, дали адска съблазън, кутията на Пандора, дявол, Сатана… Ползват я така… на дребно. Двайсет години се бъхтят, милиарди профукаха, а така и не успяха да нагласят грабежа организирано. Всеки си върти собствения малък бизнес, а учените глави се правят на важни и вещаят: от една страна не можем да не признаем, а от друга страна не можем да не се съгласим, доколкото обект еди-кой си, бидейки облъчен на рентген под ъгъл от осемнайсет градуса, изпуска квазитоплинни електрони под ъгъл от двайсет и два градуса… По дяволите! Тъй или инак няма да доживея края на тая история“…