— Във всеки случай — предпазливо каза Нънан, — за последните три месеца изтичането на материали от Зоната през Хармънт е прекратено… Поне според моите сведения — добави той.
— И противникът е отстъпил, нали така?
— Е… Щом държите именно на този израз… Така.
— Не е така! — повиши тон господин Лемхен. — Там е работата, че този противник никога не отстъпва. Знам това със сигурност. Като избързахте с победния рапорт, Ричард, вие продемонстрирахте незрелост. Именно затова предложих да се въздържим от незабавното ви представяне за награда.
„Майната им на твоите награди — помисли си Нънан, като клатеше крак и мрачно се взираше в мяркащия се връх на обувката си. — В нужника да си ги окачиш тия твои ордени нещастни. Извъдил ми се, видите ли, моралист, възпитател на младежта — и без тебе знам с кого си имам работа, няма защо да ми четеш конско какъв противник съм имал. Абе кажи си го просто и ясно: къде, как и какво съм оплескал… какво още са измътили ония негодници… къде, как и какви пролуки са напипали… и карай без увъртания, аз не съм ти някоя сополива ученичка, вече петдесетака прехвърлих и не седя тук заради твоите проклети ордени…“
— Какво сте чували за Златното кълбо? — неочаквано попита господин Лемхен.
„Боже! — с раздразнение помисли Нънан. — Сега пък какво общо има Златното кълбо с цялата работа? Да пукнеш макар с тоя твой маниер на разговор…“
— Златното кълбо е легенда — със скучен глас доложи той. — Митично съоръжение в Зоната, притежаващо формата и вида на някакво си златно кълбо, предназначено да изпълнява човешките желания.
— Всякакви желания?
— Според каноническия текст на легендата — всякакви. Обаче съществуват различни варианти…
— Така… — проточи господин Лемхен. — А какво знаете за „смърт-лампата“?
— Преди осем години — със същия скучен глас запредъвква Нънан — сталкерът на име Стивън Норман, по прякор Очилатия, изнесъл от Зоната някакво устройство, представляващо, доколкото може да се съди, нещо подобно на система от излъчватели, действуващи смъртоносно на земните организми. Въпросният сталкер — Очилатия — се опитал да продаде устройството на Института. Не се разбрали за цената, Очилатия се върнал в Зоната и там изчезнал. Къде се намира сега агрегатът е неизвестно. В Института и до ден-днешен си скубят косите. Известният ви Хю от „Метропол“ предлагаше за този агрегат всяка сума, която би се побрала върху съответния ред в чековата му книжка.
— Друго? — изгледа го господин Лемхен.
— Това е — отвърна Нънан, като демонстративно заоглежда стаята. Стаята беше скучна, нямаше нищо за гледане.
— Тъй — рече Лемхен. — Ами да знаете нещо за „рачешкото око“?
— За какво око?
— За рачешкото. Рак. Не сте ли виждали? — Господин Лемхен подстрига въздуха с два пръста. — С клещи.
— За пръв път чувам — намуси се Нънан.
— Е, а известно ли ви е нещичко за „гърмящите салфетки“?
Нънан слезе от масата и застана пред Лемхен, като пъхна ръце в джобовете си.
— Нищо не знам — изпъчи се той. — А вие?
— За съжаление, и аз не знам нищо. Ни за „рачешки очи“, ни за „гърмящи салфетки“. А междувременно те съществуват.
— И са изнесени от моята Зона? — вдигна вежди Нънан.
— Вие седнете, седнете — господин Лемхен лениво помаха с длан. — Нашият разговор тепърва започва. Сядайте.
Нънан заобиколи масата и се тръсна върху коравия стол с висока облегалка. „Накъде бие? — трескаво премисляше той. — Що за ново двайсет пък сега? Сигурно са намерили нещо из другите Зони, а той, говедото, мен разиграва, да го вземат мътните. Винаги ме е мразел, дъртият му дявол, не може да забрави онова стихче…“
— Нека продължим нашето малко препитване — обяви Лемхен, надигна завесата и погледна през прозореца. — Вали — съобщи той. — Обичам. — Отпусна завесата, облегна се назад в креслото и загледан в тавана попита: — Как поминува старият Барбридж?