— Барбридж? Лешоядът Барбридж е под наблюдение. Сакат, не се нуждае от средства. Няма връзка със Зоната. Съдържател е на четири бара и едно увеселително заведение, организира екскурзии за офицерите от гарнизона и туристите. Дъщеря му, Дина, води разпуснат живот. Синът, Артър, наскоро завърши юридически колеж.
Господин Лемхен удовлетворено закима.
— Кристално ясно — похвали той. — А как я кара Креон Малтиеца?
— Един от малцината действащи сталкери. Беше свързан с групата „Квазимодо“, сега пласира стоката си на Института, чрез мен. Аз го държа на свобода: все някога някой може да клъвне. Напоследък обаче много пие и се боя, че няма да изкара дълго.
— Контакти с Барбридж?
— Ухажва Дина. Без успех.
— Много добре — каза господин Лемхен. — А какво се чува за Рижия Шухарт?
— Преди месец излезе от затвора. Не се нуждае от пари. Опита се да емигрира, но… — Нънан замлъкна. — С една дума, има си семейни неприятности. Сега не му е до Зоната.
— Това ли е всичко?
— Всичко.
— Не е много — въздъхна господин Лемхен. — А как вървят работите на Щастливеца Картър?
— Той от много години вече не е сталкер. Търгува с употребявани коли, а освен това има работилница за преоборудване на автомобили със захранване от „инакви“. Четири деца, жена му почина преди година. Тъща.
Лемхен кимна.
— Е, кого още от старците съм забравил? — добродушно се осведоми той.
— Забравихте Джонатан Майлс, по прякор Кактуса. Сега е в болница. Умира от рак. И освен това забравихте Ваксата…
— Да-да, а той какво?
— Ваксата си е все същият — сви рамене Нънан. — Води група от трима души. По цели седмици се губят из Зоната. Всичко, което намерят, унищожават на място. А неговото дружество на Войнствуващите Ангели се разпадна.
— Защо?
— Ами, както си спомняте, те се занимаваха с откупуване на стоката, която Ваксата отнасяше обратно в Зоната. Дяволовото дяволу. Сега вече няма какво да откупуват, а на това отгоре новият директор на филиала насъска полицията срещу тях.
— Разбирам — каза господин Лемхен. — Е, ами младите?
— Че какво — младите… Идват и си заминават. Намират се пет-шестима с някакъв що-годе опит, но в последно време няма на кого да си пласират стоката, и те се разпиляха… Гледам да ги опитомявам лека-полека… Мисля, шефе, че практически със сталкерството в моята Зона е свършено. Старците се оттеглиха, младоците нищо не умеят, пък и престижът на занаята вече не е какъвто беше по-рано… Сега навлиза техниката, сталкерите-автомати.
— Да-да, чувал съм за това — поклати глава господин Лемхен. — Обаче тези автомати засега не изплащали дори и енергията, която потребяват. Или греша?
— Това е въпрос на време. Скоро ще започнат да се изплащат.
— Колко скоро?
— След пет-шест години…
Господин Лемхен отново закима.
— Между другото, вие май още не знаете, че противникът също е започнал да използва сталкери-автомати.
— В моята Зона? — настръхна Нънан.
— И във вашата също. При вас те имат база в Рексополис, прехвърлят оборудването с хеликоптери през планините в Змийската клисура, при Черното езеро, в подножието на Болдърпик…
— Но това е в периферията — каза Нънан недоверчиво. — Там е празно, какво биха могли да намерят по тия места?
— Малко, много малко. Но намират. Впрочем, това е само за справка, вас не ви засяга… Да резюмираме. Сталкери-професионалисти в Хармънт почти не са останали. Ония, които са останали, вече нямат нищо общо със Зоната. Младежта е объркана и се намира в процес на опитомяване. Противникът е разбит, отхвърлен, залегнал е някъде и си ближе раните. Стока няма, а когато се появи, няма на кого да се пласира. Незаконното изнасяне на материали от Хармънтската Зона от три месеца насам е прекратено. Така ли е?
Нънан мълчеше. „Сега — помисли си той. — Сега ще ме бухне. Но къде съм се издънил? И пробойната, види се, е много голяма. Е, хайде де, хайде казвай, чучело дърто! Стига си ми вадил душата…“
— Не чувам отговор — произнесе господин Лемхен и долепи длан като фуния към сбръчканото си космато ухо.
— Добре де, шефе — мрачно въздъхна Нънан. — Стига толкова. Вече ме сварихте, изпържихте, хайде поднасяйте ме вече на масата.
Господин Лемхен неопределено изхъмка.
— Даже няма какво да ми кажете — проговори той с неочаквана горчивина. — Щом и вие, дето работите по места, мигате на парцали пред началството, представяте ли си на мен какво ми беше онзи ден, когато… — Той внезапно млъкна насред думата, изправи се и с уморена походка се запъти към сейфа в другия край на кабинета. — Накратко казано, само през последните два месеца според наличните сведения комплексите на противника са получили над шест хиляди единици материал от различните Зони. — Той се спря пред сейфа, поглади го по боядисания хълбок и рязко се извъртя към Нънан. — Не се залъгвайте с илюзии! — кресна той. — Отпечатъци от пръстите на Барбридж! Отпечатъци от пръстите на Малтиеца! Пръстови отпечатъци от Дебелоносия Бен-Халеви, за когото вие дори не сметнахте за необходимо да споменете! Отпечатъци и от Гъгнивия Гереш, и от Цмига Джуджето! Така ли опитомявате тая ваша младеж? „Гривни“! „Игли“! „Бели водомерни“! И не стига това, ами и някакви си „рачешки очи“, някакви „кучешки дрънкалки“ и „гърмящи салфетки“, дяволите да ги вземат! — Той пак замлъкна насред дума, върна се във фотьойла, отново съедини пръсти и попита: — Какво мислите за всичко това, Ричард?