Нънан измъкна носната си кърпа и отри врата и тила си.
— Нищо не мисля — изхриптя той честно. — Ще прощавате, шефе, аз сега изобщо… Чакайте да си поема дъх… Барбридж! Можете да ме накълцате на салата заедно с всичките ми прослужени години, но пак съм готов да се закълна, че Барбридж няма никаква връзка със Зоната! Знам всяка негова стъпка! Той организира запои и пикници край езерата, скубе големи мангизи, и просто не му трябва… — Извинете, глупости дрънкам, разбира се, но уверявам ви — не съм изпускал Барбридж от поглед нито за час, още откак е излязъл от болницата…
— Не ви задържам повече — каза господин Лемхен. — Давам ви седмица срок. Изложете съображенията си по какъв начин материали от вашата Зона попадат в ръцете на Барбридж… и цялата останала сган. Сбогом.
Нънан се надигна, неловко кимна към профила на господин Лемхен и, като продължаваше да обтрива обилно изпотения си врат, се измъкна в приемната. Мургавият младеж пушеше, замислено взрян в недрата на изкормената електроника. Той хвърли бегъл поглед към Нънан — очите му бяха празни, обърнати навътре.
Ричард Нънан нахлупи как да е шапката си, смачка на топка шлифера под мишница и побърза да се махне. „Такова чудо още не ми беше идвало до главата — мислите му летяха безредно, трескаво. — И таз добра, Дебелоносия Бен-Халеви! И с прякор вече се сдобил… Кога пък успя! Гледай го ти, изтърсакът му с изтърсак, да му обършеш един през сополите… Хлапак… Не, не, тук работата е съвсем друга… Ах ти, гадино безнога, Лешояд! Как ме изтормози само! Жив ме изяде, по бели гащи ме остави, с партенки ме гощаваше, мръснико… Как можа да се случи това? Това просто не може да го бъде! Също както тогава, в Сингапур — фрас лицето в масата, фрас тила в стената…“
Той седна в колата и известно време, неспособен да съобразява, напразно шареше с ръце по таблото в търсене на ключа за запалването. От мократа шапка се стичаше върху коленете му, той я свали и без да гледа я метна зад гърба си. Дъждът заливаше предното стъкло с непрогледна пелена и Ричард Нънан кой знае защо си внуши, че тъкмо тя му пречи да схване какво трябва да прави по-нататък. Осъзнавайки това, той с размах се бухна с юмрук по олисялото чело. Олекна му. Тутакси му просветна, че ключ за запалването няма и не може да има, а има „инак“ в джоба си. Вечен акумулатор. И трябва да го извади от джоба, мамка му и чудесията, и да го напъха в приемното гнездо, и тогава поне ще може нанякъде да потегли — по-надалеч от тази отвратителна сграда, където от прозореца сигурно го наблюдава оня дърт чукундур…
Ръката на Нънан с „инаквото“ замря насред път. „Така. С кого да започна — поне това знам. Тъкмо от него и ще почна. Ох, как ще го почна само! Никой никога и с никого не е почвал така, както ще го подпочна аз него ей сега! И то с такова удоволствие“. Той включи чистачките и подгони колата по булеварда, без да вижда почти нищо пред себе си, но вече взел малко по малко да се успокоява. „Нищо. Нека да е като в Сингапур. В края на краищата какво толкова в Сингапур — нали всичко свърши благополучно… Голяма работа, един път мутрата о масата! Можеше и по-лошо да бъде… Можеше не само мутрата, и не само в масата, ами в нещо с пирони… Господи, колко лесно би могло да се оправи всичко! Да наринеш на купчина всичките тия отрепки, да ги опандизиш за по петнайсет години… или да ги заточиш някъде на майната им! Я в Русия как не са и чували за сталкери. Там около Зоната направо трева не никне — нищо излишно, ни ония ми ти вонливи туристи, ни разни Лешояди… По-простичко трябва да се действа, господа, по-просто! Ей Богу, тука никакви сложности не са потребни. Нямаш работа в Зоната — довиждане, на сто и първия километър… Но както и да е, хайде да не се отвличаме. Къде тук беше моят бардак? По дяволите, нищо не се вижда… Аха, ето го“.