Макар и по никое време, заведението „Пет минути“ сияеше в разноцветни огньове — досущ като хотел „Метропол“. Отръсквайки се като куче на бряг, Ричард Нънан встъпи в ярко осветения хол, просмукан с кръчмарската воня на тютюн, парфюмерия и вкиснато шампанско. Старият Бени, съблякъл ливреята, седеше зад барплота встрани от входа и нещо дъвчеше, стиснал вилицата в юмрук. Пред него, разположила всред празните чаши чудовищния си бюст, се възвисяваше Мадам — умърлушено съзерцаваше как той яде. В залата даже още не бяха разчиствали от вчера. Когато Нънан влезе, Мадам тутакси извърна към него широкото си, набелосано лице — отначало недоволно, но после се разплу в професионална усмивка.
— Хо! — басово издудна тя. — Нима самият господин Нънан ни е дошъл? За момичетата ли ви домъчня?
Бени продължаваше да дъвче — беше глух като пън…
— Здрасти, бабке! — отзова се Нънан, като приближи. — За какво са ми момичета, когато имам пред себе си истинска жена?
Бени най-сетне го забеляза. Страшната маска, цяла в синкави и пурпурни белези, с усилие се изкриви в приветлива усмивка.
— Здравейте, шефе — прохриптя той. — Наминахте да се изсушите ли?
Нънан се усмихна в отговор и му помаха с ръка. Мразеше да разговаря с Бени: налагаше се през цялото време да се надвиква.
— Къде е моят управител, скъпа? — попита той.
— В стаята си — отвърна Мадам. — Утре ще се плащат данъците, та…
— Ох, тия данъци — театрално въздъхна Нънан. — Добре. Мадам, ще ви помоля да ми приготвите любимото питие, скоро ще се върна.
Като пристъпваше безшумно по дебелия изкуствен килим, той мина по коридора покрай преградените с дебели завеси сепарета — на стената до всяко сепаре се мъдреше изображението на някое цвете, — свърна в незабележимо разклонение и без да чука отвори обшитата с кожа врата.
Кокала Катюша се бе разположил зад масата и разглеждаше в огледалце зловещия цирей върху носа си. Пет пари не даваше, че утре ще се плащат данъци. Върху голата маса пред него имаше само бурканче с живачен мехлем и чаша с някаква прозрачна течност. Кокала вдигна кървясалите си очи към Нънан и скочи, като изтърва огледалцето. Без да отрони дума, Нънан се отпусна в креслото насреща му и известно време мълчаливо разглеждаше негодника, заслушан как оня мънка нещо неразбрано за проклетия дъжд и ревматизма. После каза:
— Заключи вратата, драги.
Кокала притича към вратата, като бухаше тромаво с огромните си дюстабани, щракна ключа и се върна до масата. Той се възвисяваше над Нънан като космата грамада, и предано го зяпаше в устата. Нънан все така продължаваше да го разглежда изпод присвитите си клепачи. Кой знае защо изведнъж си спомни, че истинското име на Кокала Катюша е Рафаел. Кокала го кръстиха заради чудовищните му кокалести юмручища, синкаво-червени и голи, щръкнали от гъстата козина, покрила ръцете му, като от маншети. А с името Катюша се беше накичил самият той, в пълна увереност, че то е традиционното име на великите монголски царе. „Рафаел… Хм… Какво пък, Рафаел, да започваме“.
— Как върви работата? — попита той ласкаво.
— В пълен ред, шефе — забързано отрапортува Рафаел Кокала.
— Уреди ли оня скандал в комендатурата?
— Сто и петдесет бона им наброих. Всички са доволни.
— Сто и петдесет за твоя сметка. Ти си виновен, драги. Трябваше да следиш.
Кокала направи нещастна физиономия и покорно разпери огромните си длани.
— Паркетът в салона ще трябва да се пренареди — каза Нънан.
— Ще бъде изпълнено.
Нънан помълча, свил устни на тръбичка.
— Стока? — попита той като сниши глас.
— Има малко — също така с приглушен глас произнесе Кокала.
— Покажи.
Кокала се втурна към сейфа, извади вързопче, разстла го на масата пред Нънан. Нънан порови с един пръст из купчинката „черни пръски“, взе „гривна“, огледа я от всички страни и я върна обратно.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Не носят — виновно вдигна рамене Кокала.
— Не носят… — повтори Нънан.
Той внимателно се прицели и с острия връх на обувката си ритна с все сила Кокала в коляното. Кокала изохка, понечи да се наведе, та да се хване за удареното място, но тутакси отново се изправи и опъна ръце по шевовете. Тогава Нънан подскочи, сякаш го бяха боднали отзад, сграбчи Кокала за яката на ризата и се нахвърли отгоре му, като го подритваше, въртеше очи и шептеше ругатни. Кокала ахкаше, охкаше, виреше назад глава като подплашен кон и отстъпваше пред него, докато най-накрая рухна върху дивана.