— На две страни ще ми работиш, а, гад мръсна? — съскаше Нънан право в прибелелите му от ужас очи. — Лешояда се къпе в стока, а ти ми поднасяш онова цвъкнатото в хартийка?… — Той с размах заудря Кокала през лицето, като се стараеше да докопа носа с цирея. — В дранголника ще те тикна! В тор да изгниеш… Тор ще дъвчеш… Ще се проклинаш, че си се пръкнал на тоя свят! — Той пак замахва с юмрук към цирея. — Откъде има Барбридж толкова стока? Защо на него му носят, а на тебе — не? Кой му носи? Защо аз нищо не знам? Ти за кого работиш, свиньо космата? Говори!
Кокала беззвучно отваряше и затваряше уста. Нънан го пусна, върна се в креслото и вирна крака върху масата.
— Е? — изгледа го той.
Кокала с хлюпане шмръкна кръвта в носа си и рече:
— За Бога, шефе… Какво говорите? Каква стока у Лешояда? Няма той никаква стока. Сега за никого няма стока…
— Ти какво бе, ще спориш ли с мене? — ласкаво попита Нънан, като свали крака от масата.
— Ама не, шефе… Честно… — разбърза се Кокала. — Кълна се! Какъв ти там спор! И през ум не ми минава да…
— Ще те изхвърля — мрачно произнесе Нънан. — Защото ти или си се продал, или за нищо не те бива. За какъв дявол ми е изтрябвал дръвник като тебе? Такива като тебе с лопата да ги ринеш — за грош десетина ще наема. На мене ми трябва печен, оправен човек, работа да върши! А ти тука само ми съсипваш момичетата и лочиш бира.
— Почакайте, шефе — разсъдливо рече Кокала, като размазваше кръвта по мутрата си. — Какво тъй ме почнахте от вратата за краката… Дайте да се разберем все пак… — Той предпазливо попипа цирея с върха на пръстите си. — Стока, казвате, имало много при Барбридж? Не знам. Извинявам се, разбира се, но тука някой ви е изпързалял. У никого няма стока сега. В Зоната едни само сополанковците влизат, ама те не се и връщат… Не, шефе, пързаля ви някой…
Нънан изкосо го следеше с поглед. Изглежда Кокала наистина не знаеше нищо. Пък и нямаше сметка да го лъже — от Лешояда не можеш измъкна кой знае какво възнаграждение.
— Тия пикници — изгодна работа ли са? — попита той.
— Пикниците? Абе, не особено. С лопата не можеш загреба… Че то сега из града изгоден бизнес не остана…
— Къде се устройват тия пикници?
— Къде ли? Ами на най-различни места. Край Бялата планина, край Горещите извори ги правят, на Пъстрите езера…
— А каква е клиентелата?
— Клиентелата ли каква е? — Кокала отново попипа цирея, огледа пръстите си и каза доверително: — Ако ви се иска, шефе, вие самият да се захванете с тая работа, аз не бих ви посъветвал. Срещу Лешояда тук не може да се излезе.
— Това пък защо?
— Клиентелата на Лешояда са: сините каски — това първо. — Кокала взе да сгъва пръсти. — Офицерите от комендатурата — второ, туристите от „Метропол“, от „Бялата Лилия“, от „Пришелеца“… това трето. После, той вече е разгърнал рекламата, местните момчета също при него ходят… Ей Богу, шефе, не си струва да се захващате с него. За момичетата нали ни плаща — не е пребогато, ама…
— И местните ли ходят при него?
— Младежите най-вече.
— И какво правят там, на тия пикници?
— Какво правят ли? Отиваме до там с автобуси, нали така? Там вече палатки, бюфетче, музичка… И всеки се забавлява, както си иска. Офицерите повечето с момичета, а туристите напират да зяпат Зоната — ако сме край Горещите извори, от там до Зоната е на една крачка, току зад Сярния пролом… Лешояда им е нахвърлял отсреща конски кости, та ония се зверят с биноклите…
— А местните?
— Местните ли? На местните, разбира се, това не им е интересно… Ами така, търсят си развлечения, кой както знае…
— А Барбридж?
— Така, ами какво Барбридж? Каквото другите, това и Барбридж…
— А ти?
— Аз ли? Ами, каквото другите, това и аз. Гледам, там, да не обиждат момичетата, и… ъ-ъ… такова… Изобщо, и аз като всички.
— И по колко време трае всичко това?
— Зависи. Кога три денонощия, кога цяла седмица…
— И колко струва цялото удоволствие? — попита Нънан, замислен за съвсем друго. Кокала отговори нещо, Нънан не го слушаше. „Ето къде била пробойната“ — мислеше си той. „Няколко дни… и няколко нощи. В тия условия просто не е възможно да проследиш Барбридж, даже ако специално си си поставил такава цел, а не да се въргаляш с гърли и да смучеш бира, като тоя монголски цар… И все пак нищо не разбирам. Той е сакат, а там е проломът… Не, тук има нещо друго…“