— Кой от местните ходи постоянно?
— От местните ли? Ами нали казвам — главно младите. Най-откачените глави, каквито се намерят из града. Та не щеш ли там Халеви, та Ражба Якия… Бройлера Цапфа… и оня там… Цмига… И Малтиеца се мярка често. Въобще, все отбор юнаци. Те му казват на това „неделното училище“. Е, казват, ще ходим ли на „неделно училище“? Те там главно покрай застаряващите госпожи — добри пари изкарват. Като дохвърчи някоя загоряла бабичка от Европа…
— „Неделно училище“ — повтори Нънан.
Някаква странна мисъл внезапно се мярна в ума му. Училище. Той се изправи.
— Добре — отсече той. — Майната им на пикниците. Не са за нас. Но ти да си знаеш: Лешоядът има стока, а това вече е наша работа, драги. Това не можем да го оставим току-така. Търси, Кокал, търси, иначе ще те пратя по дяволите! Откъде намира той стоката, кой му я доставя — разузнай всичко и предлагай двадесет процента повече от него. Ясно ли е?
— Ясно, шефе. — Кокала пак се беше изпънал с ръце по шевовете, на омазаната мутра — изписана преданост.
— И престани да ми хабиш момичетата, говедо! — кресна изведнъж Нънан и излезе.
В салона се настани пред стойката на бара, изпи без да бърза един аперитив, побъбри с Мадам на тема падението на нравите в наши дни, намекна, че има намерение в най-близко бъдеще да разшири заведението и, като понижи глас за да си придаде повече важност, се посъветва какво да правят с Бени — остаря вече мъжагата, не дочува, и реакцията му вече не е същата — не се справя така бързо, както преди… Беше вече шест часът, огладня, а в мозъка му все тъй дълбаеше, въртеше се, пулсираше неочакваната мисълчица, несъвместима с нищо и в същото време обясняваща много неща. Впрочем, и без нея туй-онуй вече се проясняваше, разсея се онази тънка мъгла от мистика около проблема, която го дразнеше и плашеше, остана само досадата от самия себе си, че не бе се досетил по-рано за такава възможност, но не това беше най-важното, най-важна бе оная странна мисъл, която все го дълбаеше и дълбаеше и не му даваше мира.
Като се сбогува с Мадам и стисна ръка на Бени, Нънан се запъти право към „Борж“. „Цялата беда е там, че ние не забелязваме как летят годинките“ — мислеше си той. „По дяволите годините — ние не забелязваме как всичко се променя. Знаем, че всичко се променя, още от деца ни учат, че всичко се променя, много пъти със собствените си очи сме виждали, че всичко се променя, и в същото време ние сме абсолютно неспособни да забележим онзи момент, когато се случва самата промяна, или търсим промяната не там, където би трябвало. Ето, вече се появиха новите сталкери, оборудвани с кибернетика. Едновремешният сталкер беше изпокалян мрачен тип, който със зверско упорство, милиметър след милиметър пълзеше по корем в Зоната, за да спечели своя пай. Новият сталкер — това е конте с бяла якичка и вратовръзка, инженерче, седи си някъде на километри извън Зоната, стиснал цигара в зъбите, до лакътя му — чаша с ободряваща смес, седи си и наблюдава екраните. Джентълмен на заплата. Много логична картинка. До такава степен логична, че останалите възможности просто не ти минават през ум. Обаче и другите възможности си ги има — «неделното училище», например.“
И ненадейно, като че ли без всякаква причина, той почувства отчаяние. Всичко беше безполезно. Всичко беше напразно. „Боже мой — помисли Нънан. — Няма да успеем. Не можем да удържим това, да го спрем. Никаква сила не ще стигне да удържим в гърнето тая подкваса — помисли той с ужас. — Не защото работим лошо. И не защото ония са по-хитри и по-ловки от нас. Просто светът е такъв. Човекът е такъв. Ако не съществуваше Посещението — щяхме да измислим нещо друго. Свинята винаги ще намери кал, в която да рови…“
В „Борж“ беше много светло и много вкусно миришеше. „Борж“ също се бе променил — нямаше и помен ни от предишните пиянски оргии, ни от предишното веселие. Ваксата вече не идва тук, гнуси се, и Редрик Шухарт, сигурно, е пъхнал тук своя луничав нос, посбърчил го е и си е тръгнал. Ърнест все още е в затвора, заведението го върти неговата бабичка, докопа се най-сетне: солидна постоянна клиентела, целият институт идва тук да обядва, че и старшите офицери също — уютни сепарета, готвят вкусно, не вземат скъпо, бирата винаги е прясна. Добра стара гостилница.