И когато вече се заизкачвах по стълбите, изведнъж ме осени — хем така ме осени, че се върнах в съблекалнята, седнах и запалих нова цигара. Излиза, че днес не трябва и да се мяркам покрай Зоната. И утре не може, и вдругиден. Излиза, че пак са ме взели на мушка тия лигави жаби полицейски, не са ме забравили те мене, а и да са ме забравили, някой им е напомнил. Нито един сталкер, освен ако не се е побъркал напълно, няма да се приближи до Зоната и на топовен изстрел, щом знае, че го следят. Аз трябва сега да се свра в най-тъмния ъгъл. Един вид, каква ти Зона? Аз, моля ви се, там и с пропуск не съм стъпвал вече колко месеца! Какво, разбираш ли, сте се лепнали за честния лаборант?
Обмислих аз всичко това и даже изпитах нещо като облекчение, че няма да ходя днес в Зоната. Само че как да го съобщя по-деликатно на Кирил?
Казах му направо:
— В Зоната не отивам. Какви ще бъдат нарежданията?
Разбира се, отначало той се облещи насреща ми. После, види се, нещо съобрази, улови ме за лакътя, отведе ме в кабинета си, сложи ме на стола зад своето бюро, а той самият се настани до мене на перваза. Мълчим. Пушим. По едно време предпазливо така, внимателно ме пита:
— Случило ли се е нещо, Ред?
Е какво да му кажа!
— Не — викам, — нищо не се е случило. Само дето вчера профуках двайсет бона на покер — без грешка играе оня шмекер Нънан…
— Чакай малко — погледна ме той. — Ти какво, отказваш ли се?
Тука вече направо взех да стена от зор.
— Не мога — изпъшках през зъби. — Не мога, разбираш ли? Току-що ме вика Херцог.
Той омекна. Нещастният му вид се възвърна и очите му пак станаха като на болен пудел. Въздъхна конвулсивно, припали нова цигара от фаса на предишната и тихо рече:
— Можеш да ми повярваш, Ред, не съм казал никому ни дума.
— Зарежи — викам. — Кой говори за теб?
— Аз даже на Тендър още нищо не съм казал. Изписах му пропуск, а още не съм го и питал дали е съгласен да тръгне, или не…
Аз мълча, пуша. Да се смееш ли, да плачеш ли — нищо не разбира човекът.
— А Херцог какво ти каза?
— Ами нищо особено. Наклепал ме е някой и това е всичко.
Той ме изгледа някак странно, скочи от перваза и се заразхожда назад-напред из кабинета. Снове той из стаята, а аз седя, пускам дим и ни гък, ни мък. Жал ми е за него, разбира се, и ме е яд, че така глупаво се получи — уж бях излекувал човека от меланхолията. А кой ми е крив? Аз съм си виновен. Подмамих детето с геврече, пък гевречето било в кутийка, а кутийката едни сърдити чичковци я пазят… По едно време той престана да тича нагоре-надолу, спря се край мен и като гледаше настрани, някак неловко попита:
— Слушай, Ред. А тя… колко би могло да струва — пълната „пустилка“?
Отначало не го разбрах — помислих, че се надява да я купи отнякъде, ама къде ти ще намериш такава, тя може и да е само една-единствена в целия свят. Пък и парите не биха му стигнали: откъде у него пари, чуждестранен специалист, при това руснак. А после сякаш ме лиснаха с вряла вода — ама той какво си мисли тоя нещастник, че му се кипря заради повече пари ли?! Ах негоднико, викам си, че ти мен за какъв ме вземаш?… И вече си бях отворил устата да му тегля една, та чак дроба да го смъдне. Ама засякох. Защото наистина — за какъв всъщност да ме взема? Сталкерът — той за това си е сталкер, дай му само повечко „гущери“, той заради зеленичките с живота си търгува. Та ето как излизаше, че вчера аз съм му подхвърлил въдицата, пък днес окачвам примамката, цената си вдигам.
Направо онемях от тия мисли. А той ме гледа втренчено, очите си не сваля от мен, и в погледа му виждам даже не и презрение, ами нещо като разбиране… И тогава спокойно му обясних.
— До оня гараж — казвам, — още никой никога не е ходил с пропуск. До там още не е прокарано трасе, ти това го знаеш. Сега ще се върнем ние, и твоят Тендър ще почне наляво и надясно да се хвали как сме се нацедили право в гаража, взели сме каквото ни е трябвало и веднага обратно. Все едно, че сме отскочили до склада. И на всеки ще му стане ясно, че предварително сме знаели за какво отиваме. А това означава, че някой ни е насочил. А пък кой от нас тримата е насочвал — няма що и да го коментираме. Разбираш ли на какво намирисва всичко това за мене?
Завърших аз речта си, гледаме се един-друг в очите и мълчим. После той внезапно плесна длан о длан, потри ръце и бодряшки обяви: