— „Черни пръски“ — отвърна Нънан.
— Да, да, „черните пръски“… Хубаво наименование… Та, вие знаете за техните свойства. Ако се пропусне светлинен лъч през някое от тия сферични тела, светлината излиза от него със закъснение, при което закъснението зависи от теглото на топчето, от размера и от още някои параметри, и честотата на изходящата светлина винаги е по-малка от честотата на входящата… Какво е това? Защо? Има една безумна идея, че уж тия ваши „черни пръски“ са всъщност гигантски области пространство, което има различни свойства от нашето, и е приело такава свита форма под въздействие на нашето пространство… — Валентин извади цигара и запали. — Накратко казано, обектите от тази група са напълно безполезни за сегашната човешка практика, макар от чисто научна гледна точка да имат фундаментално значение. Това са паднали от небето отговори на въпроси, които ние още не умеем да зададем. Споменатият по-горе сър Исаак може би не би разгадал какво представлява лазерът, но във всеки случай би разбрал, че такъв уред е възможен, и това много силно би повлияло на научния му светоглед. Не искам да изпадам в подробности, но съществуването на такива обекти като магнитните капани, К-23, „белият пръстен“, с един замах зачерта цяло поле процъфтяващи до неотдавна теории и даде живот на съвършено нови идеи. А нали освен това съществува още и трета група…
— Да — процеди Нънан. — „Пачата на вещиците“ и прочее гадости…
— Не-не. Всичко това трябва да се отнася или към първата, или към втората група. Аз имам предвид обекти, за които само сме чували, които никога не сме държали в ръце. Машината на желанията, „Бродягата Дик“, „веселите призраци“…
— Минутка, минутка — каза Нънан. — Това пък какво ще е? Машината на желанията — разбирам…
Валентин се разсмя.
— Виждате ли, ние също си имаме собствен работен жаргон. „Бродягата Дик“ — това е същият онзи хипотетичен мечок с пружинка за навиване, който безчинствува из развалините на завода. А „веселите призраци“ наричаме една опасна турбуленция, която се появявала на отделни места в Зоната.
— За пръв път чувам — рече Нънан.
— Разбирате ли, Ричард — поде отново Валентин, — ние човъркаме из Зоната вече две десетилетия, но не познаваме и една хилядна част от онова, което тя съдържа. А ако пък заговорим за въздействието на Зоната върху човека… Ето, впрочем, тук ще ни се наложи да въведем в класификацията още една група. Вече не обекти, а въздействия. Тази група е изучена безобразно лошо, макар да са натрупани, според мен, повече от достатъчно факти. Вие знаете, Ричард, аз съм физик и, следователно, скептик. Но понякога и аз чувствам как по кожата ми плъзва мраз, щом се замисля над тези факти.
— Живите покойници — промърмори Нънан.
— О, не. Живите покойници — това е нещо загадъчно, но не повече. Как да го кажа… Това е въобразимо, що ли. Но когато около човека внезапно и сякаш безпричинно започнат да се случват извънфизични, извънбиологични явления…
— А, вие имате предвид емигрантите…
— Именно. Математическата статистика, знаете, е много точна наука, макар че и тя борави със случайности. И освен това, тя е много красноречива наука, много нагледна…
Валентин, изглежда, се беше понапил. Заговори по-силно, бузите му порозовяха, а веждите зад черните стъкла на очилата се вдигнаха високо и набръчкаха челото му като хармоника.
— Розалия! — неочаквано викна той. — Още коняк! Голяма чаша!
— Обичам трезвениците — с уважение рече Нънан.
— Не се отвличайте! — каза Валентин строго. — Слушайте какво ви разказват. Това е много странно. — Той пое чашата, наведнъж гаврътна половината и продължи: — Не знаем какво се е случило с горките хармънтци в самия момент на Посещението. Но ето, че един от тях решил да емигрира. Някакъв си най-обикновен еснаф. Бръснар. Син на бръснар и внук на бръснар. Преселва се той, да кажем, в Детройт. Отваря бръснарница и се започва някакъв дяволски кошмар. Над деветдесет процента от клиентите му измират в течение на една година: загиват в автомобилни катастрофи, падат от прозорците, изпоколват ги гангстери и хулигани, давят се на плитко и тъй нататък, и тъй нататък. Не стига това. Количеството комунални катастрофи в Детройт рязко нараства. Два пъти по-често се взривяват газови колонки. Три и половина пъти по-често възникват пожари заради неизправности в електромрежата. Тройно се увеличава количеството на автопроизшествията. Два пъти се покачва смъртността от грипни епидемии. Но и това не стига. Нараства количеството на стихийните бедствия в Детройт и околностите му. Отнякъде се вземат смерчове и тайфуни, невиждани по тези места от хилядо седемстотин и не знам си коя година. Отприщват се глъбините небесни и езерото Онтарио или Мичиган, или каквото беше там покрай Детройт, прелива от бреговете си… Е, и нататък все в тоя дух. И подобни катаклизми се случват във всеки град, във всяка местност, където се засели емигрант от район на Посещението, и количеството на тия катаклизми е право пропорционално на броя на емигрантите, заселили се на съответното място. И забележете, подобно въздействие оказват само ония емигранти, които лично са преживели Посещението. Родените след Посещението не оказват никакво влияние върху статистиката на нещастните случаи. Вие сте преживели тук десет години, но сте пристигнали след Посещението — вас могат без всякакви опасения да ви заселват ако ще и във Ватикана. Как може да се обясни такова нещо? От какво трябва да се откажем — от статистиката? Или от здравия смисъл? — Валентин сграбчи чашата и на един дъх я допи.