Ричард Нънан се почеса зад ухото.
— М-да — каза той. — Аз общо взето доста съм слушал за тия неща, но честно казано, винаги съм си мислел, че всичко това е силно преувеличено, да се изразим по-меко. Просто като необходим предлог, за да се забрани емиграцията.
Валентин горчиво се усмихна.
— Бива си го предлогът, няма що! Че кой ще повярва на такова бълнуване? Можеха поне да измислят някакви епидемии… опасност от разпространяване на ненужни слухове… какво ли не!
Той се облегна на лакти върху масата и скръбно отпусна лице върху дланите си.
— Съчувствам ви — каза Нънан. — Наистина, от гледна точка на нашата могъща позитивистична наука…
— Или, да речем, мутагенното въздействие на Зоната — прекъсна го Валентин. Той свали очилата и втренчи в Нънан недовиждащите си черни очи. — Всички хора, които достатъчно дълго общуват със Зоната; се подлагат на изменения — както фенотипни, така и генотипни. Знаете какви деца се раждат на сталкерите, знаете какво става със самите сталкери. Защо? Къде е мутагенният фактор? В Зоната няма никаква радиация. Химическата структура на въздуха и почвите в Зоната, макар и да има своя специфика, не представлява никаква опасност. При такива условия аз какво — в магии ли да почна да вярвам? В лоши очи?… Слушайте, Ричард, дайте още по една чаша. Аз нещо се разпалих, да го вземат мътните…
Ричард Нънан, с изписана на лицето насмешка, поиска още чаша коняк за лауреата и халба бира за себе си. После каза:
— Така си е. Аз, разбира се, съчувствам на вашите гърчове. Но откровено казано, лично мен живите покойници ме блъскат по мозъка много по-силно, отколкото даже данните на статистиката. Толкоз повече, че статистическите данни не съм ги виждал никога, а покойниците съм и виждал, и мирисал предостатъчно…
Валентин лекомислено махна с ръка.
— А, вашите покойници… — профъфли той. — Уверявам ви, че от гледна точка на фундаменталните принципи, тия живи покойници не са ни повече, ни по-малко удивително нещо, отколкото вечните акумулатори. Просто „инаквите“ нарушават първия принцип на термодинамиката, а покойниците — втория, ето ви и цялата разлика. Всички ние сме в известен смисъл пещерни хора — нищо по-страшно от призрак или вампир не сме способни да си представим. А при това нарушаването на принципа на причинността е нещо много по-страшно, отколкото цели стада привидения… и всякакви там чудовища на Рубинщайн… или Валенщайн?
— Франкенщайн.
— Да, разбира се, Франкенщайн. Мадам Шели. Съпругата на поета. Или дъщерята. — Той неочаквано се засмя. — Тия ваши покойници имат едно любопитно свойство — автономна жизнеспособност. Може, например, да им отрежат крак и кракът ще ходи… тоест няма да ходи, разбира се… изобщо, ще живее. Отделно. Без всякакви физиологични разтвори… Та ето, неотдавна доставиха в института един безпризорен покойник. И-и-и… го препарираха. Това ми го разказа Лаборантът Бойда. Отделили дясната ръка заради някакви си там потребности, пристигат на другия ден, а тя им показва кукиш… — Валентин се разкиска. — А? И така до сега! Ту разгъне пръсти, ту пак ги подреди. Как мислите, тя какво иска да каже с това?