— Според мен, символът е доста прозрачен — каза Нънан, като си погледна часовника. — А не ни ли е време да се прибираме у дома, Валентин? Имам да свърша още една важна работа.
— Да вървим — въздъхна Валентин, опитвайки се напразно да намести лицето си в рамката на очилата. — Ф-фу, че ме напихте, Ричард… — Той стисна очилата си в две ръце и старателно ги монтира на мястото им. — С кола ли сте?
— Да, ще ви закарам.
Платиха и се отправиха към изхода. Валентин се държеше още по-изправен от обичайното и час по час с размах долепяше пръст към слепоочието си, приветствувайки познатите лаборанти, които с любопитство и изумление наблюдаваха светилото на световната физика. На самия изход, докато поздравяваше усмихнатия до уши портиер, той изби очилата от носа си и тримата вкупом се хвърлиха да ги ловят.
— Ф-фу, Ричард… — заваляше думите Валентин, вмъквайки се в пежото. — Ама вие без-бож-но ме напихте. Не бива така, дявол го взел… Неудобно е. Утре имам експеримент. Знаете ли, много любопитно нещо…
И той заразказва за предстоящия утре експеримент, като непрекъснато се отклоняваше към хрумналите му вицове, и все повтаряше: „Напихте ме… По дяволите…“ Нънан го откара в градчето на учените, решително пресече внезапно пламналия у лауреата порив да си долее („… и не с чаши, дявол го взел, а с бутилки… и какъв ти там по дяволите експеримент? Знаете ли какво ще направя аз с тоя ваш експеримент? Аз него ще го… отложа!“) и го предаде в ръцете на жена му, която при вида на съпруга си изпадна във весело негодувание.
— Г-гости? Кой? А, професор Бойд! Много ми е приятно! Сега ние с него ще се натряскаме! Ричард! Къде сте, Ричард?
Нънан не го чу, вече забързан надолу по стълбите. „Оказва се значи, че й те се боят“ — мислеше си той, настанявайки се отново в пежото. „Боят се, боят се високочелите… То и така си е редно. Те би трябвало да се страхуват даже повече, отколкото всички ние, малките хорица, взети заедно. Нали ние поне нищо не разбираме, а те най-малкото разбират до каква степен нищо не разбират. Надничат в тая бездънна пропаст и си знаят, че неизбежно ще трябва да се спускат там — може сърцето ти да спира от страх, но трябва да се спуснеш, а как ще се слиза, какво има там на дъното и, най-важното, ще има ли обратен път нагоре, ще има ли измъкване… А ние, грешните, зяпаме, тъй да се каже, в друга посока. Слушай, а може би така и трябва? Всичко да си върви по реда, пък ние все някак ще преживеем. Той правилно каза: най-героичната постъпка на човечеството е тази, че то е оцеляло и има намерение да оцелее и занапред… И все пак да ви отнесяха мътните макар!“ — каза Нънан на пришелците. „Не можахте да си направите пикника някъде на друго място. На Луната например. Или на Марс. И вие сте същата равнодушна сган, като всички, макар да сте се научили да свивате пространството. Пикник, видите ли, си устроили. Пикник…“
„Ами аз как, как да се оправям с моите пикници“ — мислеше той, докато караше бавно пежото по ярко осветените мокри улици. „Как да обърна нещата в своя полза? По принципа на най-малкото съпротивление. Като в механиката. За какъв дявол ми е скапаната инженерска диплома, ако не мога да измисля как по-хитро да сбарам за гушата оная безнога твар…“
Той спря колата пред дома, в който живееше Редрик Шухарт, и поседя малко зад волана, докато съобразяваше как да води разговора. След това измъкна „инаквото“, излезе от колата и чак тогава обърна внимание, че сградата изглежда необитаема. Почти всички прозорци бяха тъмни, в дворчето нямаше никого и дори там лампите не светеха. Това му напомни какво предстоеше да види сега, и той зиморничаво настръхна. Даже му дойде на ум, че може би си струваше да извика Редрик по телефона и да поприказват в колата или в някоя тиха кръчмичка, но той пропъди тая мисъл. Поради цял куп причини. „И освен всичко друго — каза си Нънан — хайде да не заприличваме на всички ония мизерни нещастници, които се разбягаха от тук като хлебарки, попарени с вряла вода.“
Той влезе във входа, изкачи се по отдавна неметеното стълбище. Наоколо тегнеше мъртва тишина, много от вратите, които гледаха към стълбищните площадки, бяха полуоотворени, или направо зееха — откъм тъмните, празни антрета лъхаше гнил мирис на влага и прах. Той спря пред жилището на Редрик, приглади с длани косата зад ушите си, дълбоко въздъхна и натисна звънеца. Известно време зад вратата бе тихо, после там скръцнаха дъските на пода, ключалката изщрака, и вратата тихичко се открехна. Стъпки той така и не чу.