На прага бе застанала Маймунката, дъщерята на Редрик Шухарт. Откъм антрето върху стълбищната площадка падаше ярка светлина, и в първата секунда Ричард видя само тъмния силует на момичето и си помисли колко много се е източила за последните няколко месеца, но след това тя отстъпи навътре и той съзря лицето й. Гърлото му мигновено пресъхна.
— Здравей, Мария — каза той, като се стараеше да говори колкото може по-ласкаво. — Как си, Маймунке?
Тя не отговори. Мълчаливо и абсолютно безшумно отстъпваше гърбом към стаята, като продължаваше да го гледа изпод вежди. Изглежда не можеше да го познае. Пък и той, честно казано, не можа да я познае. „Зоната…“ — помисли той. „Мръсна работа…“
— Кой е там? — попита Гута, надникнала от кухнята. — Господи, Дик! Къде се изгубихте? Знаете ли, Редрик се върна!
Тя забърза към него, като в движение изтриваше ръцете си в пешкира, преметнат през рамото й — все тъй красива, енергична, силна, само дето изглеждаше напрегната: с изпито лице и очите й бяха някак си… като трескави.
Той я разцелува по бузата, връчи й шлифера и шапката си и каза:
— Чухме, чухме… Все не можех да избера подходящо време, че да намина. Вкъщи ли си е той?
— Вкъщи е. Има там при него един… Скоро ще си тръгва, сигурно, те доста отдавна са седнали. Влизайте, Дик…
Той направи няколко крачки по коридора и се спря на прага на гостната. Старецът седеше до масата. Сам. Неподвижен и леко килнат на една страна. Розовата светлина на абажура падаше върху широкото му, тъмно лице, сякаш изрязано от старо дърво, хлътналата беззъба уста, неподвижните, лишени от блясък очи. И веднага Нънан почувства миризмата. Той знаеше, че това е игра на въображението, че миризмата се усещаше само през първите дни, а след това изчезваше напълно, но Ричард Нънан я надушваше сякаш с паметта си — тежката миризма на разровена пръст.
— Да отидем в кухнята — припряно изрече Гута. — Аз съм започнала там да готвя вечерята, и покрай това ще си поприказваме.
— Да, разбира се — каза Нънан бодро. — Толкова време не сме се виждали… Нали още не сте забравили, че обичам да си пийна преди вечеря?
Минаха в кухнята, Гута веднага отвори хладилника, а Нънан се разположи край масата и се огледа. Както винаги, тук всичко беше чисто, всичко блестеше, над тенджерките се издигаше пара. Печката беше нова, полуавтоматична, значи, в къщата имаше достатъчно пари.
— Е, как е той? — попита Нънан.
— Ами все същият си е — отговори Гута. — Отслабнал беше в затвора, но сега вече го поохраних.
— Рижав?
— Има си хас!
— Зъл?
— И още как! Това си му е до гроб.
Гута постави пред него чаша с „кървавата Мери“ — прозрачният слой руска водка сякаш висеше над пласта доматен сок.
— Не е ли много?
— Точно е. — Нънан с пълни гърди си пое дъх и като замижа, бавно изля сместа в гърлото си. Добре му дойде. Той си спомни, че за целия ден всъщност за пръв път е изпил нещо съществено. — Е, това вече е друга работа — изпъшка той. — Сега вече може да се живее.
— Всичко наред ли е при вас? — попита Гута. — Защо така дълго не се обаждахте?
— Проклетата работа — вдигна рамене Нънан. — Всяка седмица се канех да намина или поне един телефон да ви звънна, но най-напред трябваше да пътувам до Рексополис, след това пък се завихри един скандал, после ми казаха: „Редрик се върнал“, добре, викам си, защо да им преча… Изобщо, въртележката ме понесе, Гута. Понякога се питам: и за какъв дявол се въртим така? За да натрупаме повече пари? А за какъв дявол са ни изтрябвали тия пари, щом само се въртим?…
Гута подрънча с капаците на тенджерките, взе от полицата пакет цигари и седна зад масата срещу Нънан. Очите й бяха сведени надолу. Нънан забързано измъкна запалка, поднесе й да запали, и отново, за втори път през живота си видя, че пръстите й треперят, както тогава, когато Редрик току-що го бяха осъдили и Нънан дойде при нея да й услужи с пари — в началото тя беше останала без пукната пара и ни една гадина от цялата сграда не искаше да й даде назаем. По-късно в къщата се появиха пари и то, съдейки по всичко, много сериозни, и Нънан се досещаше откъде, но въпреки това продължаваше да идва, носеше на Маймунката лакомства и играчки, по цели вечери пиеше с Гута кафе и планираше заедно с нея бъдещия благополучен живот на Редрик, а после, наслушал се на разказите й, отиваше при съседите и се опитваше някак си да ги укроти, вразуми, обясняваше, увещаваше ги и най-сетне, загубил търпение, ги заплашваше: „Като се върне един ден Рижият, кокалите ви ще изпотроши…“ — нищо не помогна.