В това време откъм входното антре се чуха провлачени стъпки, потропване и отвратителният, особено сега, глас на Лешояда Барбридж изгъгна:
— Я-а, Рижи! А при жена ти, види се, някой се е домъкнал — заплес… Аз на твое място нямаше да оставя тая работа така…
И гласът на Редрик:
— Пази си протезите, Лешояд! Дръж си езика зад зъбите. Ей ти вратата, не забравяй да си идеш, че на мен ми е време за вечеря.
И гласът на Барбридж:
— Пфу, да му се не види макар, вече и да не се помайтапи човек!
И Редрик:
— Минало ни е на нас времето за майтапи. И точка. Айде, айде, движение, не се мотай!
Ключалката изщрака и гласовете станаха по-приглушени — очевидно и двамата бяха излезли на стълбищната площадка. Барбридж каза нещо с половин уста, и Редрик му отговори: „Стига, стига, поговорихме си!“ Пак ръмженето на Барбридж и резкия глас на Редрик: „Казах — стига!“ Екна вратата, изтропаха бързи стъпки в антрето и на прага на кухнята се появи Редрик Шухарт. Нънан стана да го посрещне и двамата здраво стиснаха ръце.
— Така си и знаех, че си ти — каза Редрик, като оглеждаше Нънан с бързите си зелени очи. — У-у, че си надебелял, шишко! Отглеждаш си ти задник по баровете… Е-хе! Ама вие тук, както ви гледам, весело си прекарвате времето! Гута, бабке, я ми забъркай една порцийка, че трябва да ви настигам, нали?…
— А, ние още не сме и започнали — рече Нънан. — Тъкмо се канехме. Може ли човек да избяга от тебе!
Редрик рязко се изсмя, тикна Нънан с юмрук в рамото.
— Сега ще видим кой кого има да настига, кой кого ще изпреварва! Аз, братко, две години постих, аз, за да те настигна, сега цистерна трябва да изпия… Да вървим, да вървим оттатък, какво сме заседнали тук в кухнята! Гута, домъкни вечерята…
Той се гмурна в хладилника и отново се изправи, хванал във всяка ръка по две бутилки с различни етикети.
— Ще се напием! — обяви той. — В чест на най-добрия приятел Ричард Нънан, който не зарязва своите в беда! Макар да няма никаква полза от това. Ех, Ваксата го няма, жалко…
— Ами звънни му — предложи Нънан.
Редрик завъртя яркорижата си глава.
— До там още не са измислили как да прокарат телефон, дето трябва да му звъня. Хайде, хайде да почваме.
Той пръв влезе в гостната и стовари бутилките на масата.
— Ще се натряскаме, татенце! — обърна се той към неподвижния старик. — Това е Ричард Нънан, наш приятел! Дик, а това е баща ми, Шухарт-старши…
Ричард Нънан, съсредоточил се мислено в непроницаем възел, ухили уста до ушите, размаха длан във въздуха и каза на покойника:
— Много се радвам, мистър Шухарт. Как сте със здравето?… Всъщност, ние се знаем, Ред — обърна се той към Шухарт-младши, който се ровеше из барчето. — Ние се виждахме веднъж, наистина бегло, но…
— Сядай — каза му Редрик, като кимна към стола срещу стареца. — Ти, ако ще си говориш с него, говори по-силно, че той нищичко не чува.
Редрик нареди чашите, бързо отвори бутилките и каза на Нънан:
— Наливай. На тате съвсем малко, само на дъното…
Нънан се зае полека да пълни чашите. Старецът седеше в предишната поза, втренчен в стената. Изобщо не реагира, когато Нънан поднесе чашата към него. А Нънан вече бе успял да превключи на новата ситуация. Това беше игра, страшна и жалка, играта разиграваше Редрик, и той се включи в тая негова игра, тъй както цял живот се бе включвал в чуждите игри, и страшни, и жалки, и срамни, и дивашки, и много по-опасни от тази. Редрик, вдигнал чаша, произнесе: „Е, какво, потегляме ли?“ — и Нънан по съвсем естествен начин погледна към стареца, а Редрик нетърпеливо позвънтя с чашата си о чашата на Нънан и рече: „Давай, давай, ти за него не се тревожи, той няма да изпусне своето…“ — и тогава Нънан също тъй напълно естествено кимна, и те пиха.
Редрик изкряка от удоволствие и, с блеснали очи, заговори с все същия възбуден, малко изкуствено приповдигнат тон:
— Толкоз, братле! Затворът повече няма да ме види. Само ако знаеше, мили мой, колко си е хубаво у дома! Пари имам, нацелил съм си една разкошна къща, с градина ще бъдем, не по-лоша от тая на Лешояда… Знаеш ли, аз нали исках да емигрирам, още в затвора го реших. За какъв дявол ми е да кисна в това въшливо градче? Абе да върви, викам си, всичко по дяволите. Връщам се — здрасти, забранили емиграцията! Че ние какво — да не сме нещо чумави станали за тия две години?
Той говореше и говореше, а Нънан кимаше, посръбвайки от уискито, вмъкваше съчувствени ругатни, риторични въпроси, а после заразпитва за къщата — що за къща, къде, на каква цена — и те с Редрик поспориха. Нънан доказваше, че къщата е скъпа и на неудобно място, извади бележника си и го заразлиства, като изброяваше адресите на изоставени вили, които можеха да се вземат на безценица, а ремонтът им би излязъл нищо пари, ако се подаде заявление за регистрация, получи се отказ от властите и се изиска компенсация.