— Ами щом е не, значи — не! Разбирам те, Ред, и не мога да те съдя. Ще ида сам. Дано се размине. Не ми е за пръв път…
Разстла картата върху перваза, облегна ръце, прегърби се над нея, и цялата му бодрост се изпари направо пред очите ми. Чувам — мърмори си:
— Сто и двайсет метра… даже сто двайсет и два… и още нещо там вътре в самия гараж… Не, няма да взема Тендър. Как мислиш, Ред, може би не си струва и Тендър да идва? Все пак има две деца…
— Сам няма да те пуснат — процеждам.
— Нищо, ще ме пуснат… — мърмори си той. — Всичките сержанти са ми познати… и лейтенантите… Не ми харесват тия камиони! Тринайсет години стоят под открито небе, а всичките са като нови… На двайсет крачки от тях цистерната е ръждясала — на решето, а те сякаш току-що са слезли от конвейера… Ох, тая Зона!
Вдигна глава от картата и се загледа през прозореца. И аз се загледах. Стъклата на нашите прозорци са дебели, оловни, а зад стъклата — Зоната-майчица, ето я, на една протегната ръка, и цялата като на длан от тринайсетия етаж…
Така като я погледнеш — земя като земя. И слънцето свети отгоре й както над останалия свят, и комай нищо не се е променило по нея, всичко сякаш си е както преди тринайсет години. Тате, лека му пръст, би надникнал и нищо особено не би забелязал, най-много да попиташе: защо така не дими заводът, да не би да стачкуват?… Жълти насипи рудна шлака, каупери лъщят под слънчицето, релси, релси, релси, на релсите локомотивче с платформи… С една дума — индустриален пейзаж. Само хора няма. Ни живи, ни мъртви. Ето го и гаражът се вижда: дълго сиво черво от гофрирана ламарина, вратите му зеят. А на асфалтовата площадка стоят камионите. Тринайсет години стоят и нищо не им става. Правилно забеляза той тия машини — сеща се. Пази Боже да се напъхаш помежду два камиона, тях трябва отстрани да ги заобиколиш… там има една пукнатина в асфалта, стига само оттогава да не е обрасла с бодили… Сто двайсет и два метра — той откъде ги брои? А! Сигурно от крайния пилон ги отчита. Правилно, от там няма да са повече. Все пак се понаучиха очилатковците, напредват… Виж ги ти, до самия насип са прокарали път, и то колко хитро са го прокарали! Ето я оная канавка, където се загроби Плужека, само на два метра от техния път… Хем колко пъти му повтаряше Кълката: дръж се, глупако, по-далече от канавките, че инак няма що да остане и за погребване… И позна — нищо не остана от Плужека… Това е то Зоната: върнал си се със стока — цяло чудо е; върнал си се жив — успех; отнесъл си куршум от патрула — късмет, а всичко друго — съдба…
Погледнах към Кирил. Виждам — и той извърнал очи към мен, наблюдава ме. А лицето му такова, че в тоя момент всичко ми се преобърна отвътре — и се реших. Я, викам си, да вървят по дяволите — в края на краищата какво толкоз ще ми направят ония копои! Кирил можеше и нищо да не произнася, но ме изпревари:
— Лаборант Шухарт — казва. — От официални — подчертавам: от официални — източници получих сведения, че огледът на гаража може да донесе голяма полза за науката. Постъпи предложение да се огледа гаража. Гарантирам премиалните. — И ми се усмихва като майска роза.
— Че от какви пък такива официални източници? — питам, и също му се ухилвам като идиот.
— Това са конфиденциални източници — отвръща той. — Но на вас мога да кажа… — Той престана да се усмихва и се намръщи. — Да кажем, от доктор Дъглас.
— А — викам. — От доктор Дъглас… Кой е тоя доктор Дъглас?
— От Сам Дъглас — рече той сухо. — Загина миналата година.
Мравки плъпнаха по кожата ми. Ех, ама и ти! Кой приказва такива неща преди влизане в Зоната?! Тия учени глави — ако ще кол да строшиш отгоре им, пак нищо не вдяват!… Тикнах фаса в пепелницата и казах:
— Добре. Къде го твоя Тендър? Още дълго ли ще го чакаме?
С една дума, повече не говорихме по темата. Кирил позвъни в транспортната служба да поръча „летящ галош“, а аз взех картата да надникна какво са си нарисували там. Биваше си го нарисуваното. Аерофотоснимки с голямо увеличение. Виждат се даже грайферите на гумата, която се въргаля покрай вратите на гаража. Нашего брата сталкерът да имаше такава карта… ама всъщност полза от нея никаква, друг път ще различиш нещо на картата нощем, когато показваш задник на звездите и не виждаш собствените си ръце…
Ето ти го и Тендър цъфна току-що. Потен, зачервен и запъхтян — дъщеря му се разболяла, та тичал за доктор. Извинява се за закъснението. Е, ние пък го посрещнахме с армаган — в Зоната ще вървим. Отначало той даже забрави да се задъхва, сладурът. „Как така в Зоната? — вика. — Защо аз?“ Обаче като чу за двойните премиални и за това, че Ред Шухарт също идва, съвзе се и задиша отново.