— Така им се пада — паразити проклети, дано пукнат…
Пак пиха, Редрик погледна към баща си и отново в лицето му нещо трепна, той протегна ръка и подбутна чашата по-близо до сгърчените пръсти, и пръстите изведнъж се разтвориха и после пак се свиха, обхващайки дъното на чашата.
— А, така вече работата по-бърже ще тръгне — каза Редрик. — Гута! — развика се той. — Дълго ли още ще ни мориш с глад?… Тя сега заради тебе се старае — обясни той на Нънан. — Задължително ще приготви твоята любима салата с миди, отдавна се е запасила с тях, видях аз… Е, та как вървят изобщо работите в института? Намерихте ли нещо ново? При вас там, казват, сега навсякъде автомати работят, ама нещо малко изработвали…
Нънан захвана да разказва за институтските работи, а докато разказваше, край масата редом със стареца нечуто възникна Маймунката, постоя, подпряла върху плота мъхнатите си лапички, и ненадейно съвсем по детски се прислони към покойника и положи глава върху рамото му. И Нънан, като продължаваше все така да дърдори, помисли с ужас, загледан в тези две чудовищни порождения на Зоната: „Господи, та какво повече?! Какво още трябва да се направи с човечеството, та то да проумее, да изтрезнее? Нима ей това, на — е малко?…“ Той знаеше, че това е малко. Той знаеше, че милиарди и милиарди нищо не знаят и нищо не искат да знаят, а дори и да научат — ще се поужасяват десет минути и пак ще се затворят в черупките си. „Ще се напия — помисли си той яростно. — По дяволите Барбридж, по дяволите Лемхен… и това семейство, от Бога прокълнато, по дяволите! Ще се напия.“
— Ти какво така си се вторачил в тях? — полека попита Редрик. — Не бой се, за нея това не е вредно. Даже напротив — казват, от тях се излъчвало здраве.
— Да. Знам — каза Нънан и на един дъх пресуши чашата си.
Влезе Гута, делово изкомандва Редрик да нареди чиниите и сложи на масата голяма сребърна купа с любимата салата на Нънан. И в този момент старецът, сякаш някой внезапно се бе опомнил и бе подръпнал конците, с едно движение изля чашата в отворилата се уста.
— Е, момчета — каза Редрик с възхищение в гласа, — сега ще му дръпнем страхотен гуляй!
4.
През нощта долината изстина, а на разсъмване стана съвсем студено. Те вървяха по насипа, като стъпваха върху изгнилите траверси между релсите, и Редрик гледаше как върху коженото яке на Артър Барбридж блещукат капчици сгъстена мъгла. Хлапакът крачеше леко, весело, сякаш зад гърба им не бяха останали изнурителната нощ, нервното напрежение, от което и до сега трепереше всяка жилка по тялото му, двата ужасни часа върху мокрото теме на плешивия хълм, които те прекараха в мъчителен полусън, притиснали гърбове един към друг за да се постоплят и да изчакат, докато потокът „зеленило“ обтече хълма и се изниже в оврага.
От двете страни на насипа бе легнала гъста мъгла. От време на време тя изпълзяваше върху релсите на тежки, сиви струи, и на тези места те газеха до коляно из бавно кълбящата се мътилка. Миришеше на мокра ръжда, откъм блатата вдясно от насипа полъхваше на гнило. Наоколо не се виждаше нищо освен мъглата, но Редрик знаеше, че от двете им страни се стели хълмиста равнина с каменни сипеи, а отвъд равнината са скритите из мъглите планини. И освен това знаеше, че когато слънцето се покаже и мъглата се утаи в роса, той би трябвало да види някъде вляво скелета на разбития хеликоптер, а отпред — състав от няколко вагонетки, и тогава именно щеше да започне истинската работа.
Редрик в движение подпъхна длан между гърба си и раницата, за да я намести по-нагоре, така че ръбът на металната бутилка с хелий да не се врязва в гръбнака му. „Тежи, пущината, как ли ще пълзя с нея? Километър и половина на четири крака… Добре де, не мрънкай, сталкер, знаеше си какво те чака. Петстотин хилядарки те чакат в края на пътя, значи може да се поизпотиш. Петстотин хиляди, лакомо парче, а? Дръжки ще им дам аз за по-малко от половин милион. И по никой начин няма да пусна повече от трийсет хиляди на Лешояда. А на сополанкото… а на сополанкото — нищо. Ако старият гад е казал поне половината истина, тогава на сополанкото — нищо“.
Той отново погледна гърба на Артър и известно време с присвити очи наблюдава как той с лекота прекрачва по две траверси наведнъж, широкоплещест, прибран в кръста, с тесни бедра, а дългите, смолисточерни като у сестра му, коси потрепват в такт със стъпките. „Сам се натресе — мрачно помисли Редрик. — Сам. И защо толкова отчаяно се натискаше? Направо трепереше целият, със сълзи в очите… «Вземете ме, мистър Шухарт! Какви ли не хора ми предлагаха, но аз бих искал само с вас, ония всичките за нищо не ги бива! Баща ми… но нали той сега не може».“ Редрик с усилие на волята отпъди тоя спомен. Беше му противно да мисли за това и, може би, тъкмо по тая причина се замисли за сестрата на Артър, за това как бе спал с онази Дина — и трезвен бе спал с нея, и пиян, и какво разочарование бе изпитвал всеки път… Да се чудиш просто: такава разкошна жена — до свършека на света да се любиш с нея, а всъщност — илюзия, измама, празна залъгалка, някаква нежива кукла, а не жена. Също както, спомняше си като малък, копчетата по блузката на майка му — едни такива кехлибарени, полупрозрачни, златисти, направо да ти се доще да ги пъхнеш в уста и да ги засмучеш в очакване на някаква невероятна сладост, и той ги налапваше и смучеше, и всеки път оставаше страшно разочарован, и винаги забравяше за това разочарование — даже не че забравяше, ами просто някак си отказваше да повярва на собствената си памет, щом само ги видеше отново.