„А може пък неговото татенце да ми го е пробутал — помисли си той за Артър. — Я какво пушкало само е напъхал в задния си джоб… Не, едва ли. Лешоядът много добре ме познава. Лешоядът знае, че шегите с мен завършват лошо. И знае какъв съм, когато съм в Зоната. Не, всичко това са глупости. Не е той първият, дето ме е молил със сълзи на очи, някои и на колене са ми падали… А пистолетът — че те всичките ги мъкнат, когато им е за пръв път. За пръв и за последен. Нима наистина за последен? Ох, за последен път е, момко! Виждаш ли какво излезе сега, Лешояд: за последен път. Да, татенце, ако беше надушил ти какво крои синчето, дето си го измоли от Зоната, направо щеше да му строшиш ребрата с твоите патерици…“ Той внезапно почувства, че отпред има нещо — вече наблизо, на трийсетина-четиридесет метра.
— Спри! — заповяда той на Артър.
Младежът послушно замря на място. Реакцията му беше отлична — така и застина с повдигнат крак, а после бавно и предпазливо го отпусна на земята. Редрик спря до него. Коловозът на това място забележимо се спускаше надолу и напълно се стопяваше в мъглата. И там, в мъглата, имаше нещо. Нещо голямо и неподвижно. Безопасно. Редрик предпазливо подуши въздуха. Да. Безопасно.
— Напред — изкомандва тихо той, изчака докато Артър направи първата крачка и тръгна след него. С крайчеца на окото си зърна лицето на Артър, чистия му профил, гладката кожа на бузата и решително стиснатите устни под тънките мустачки.
Те се потопиха в мъглата до пояс, после до шия, а след още няколко секунди пред тях се провидя килнатият настрани железен масив на първата вагонетка.
— Край — обяви Редрик и взе да сваля от раменете си раницата. — Сядай, където стоиш. Почивка.
Артър му помогна да смъкне раницата, а после те седнаха един до друг на ръждивата релса, Редрик разкопча един от джобовете, извади вързопче с храна и термос кафе, и докато Артър разгръщаше вързопа и нареждаше сандвичите върху раницата, измъкна от пазвата си манерката, отвинти капачката и, затворил очи, отпи няколко бавни глътки.
— Ще пийнеш ли? — предложи той, като изтри гърлото на манерката с длан. — За храброст…
Артър обидено врътна глава.
— За храброст не ми е нужно да пия, мистър Шухарт — каза той. — По-добре малко кафе, ако разрешите. Доста е влажно тук, нали?
— Влажно е — съгласи се Редрик. Той скри манерката, избра си сандвич и задъвка. — Само да се поразсее мъглата, ще видиш, че тука наоколо са само блата. Преди по тия места толкова комари се въдеха — страшна работа…
Той замълча и си наля кафе. Кафето беше горещо, гъсто, сладко, то сега дори беше по-приятно за пиене, отколкото алкохола. От него лъхаше на дом. На Гута. И не просто на Гута, а на Гута по халатче, току-що събудена и топла от съня, с още запазена следа от възглавница върху бузата. „Напразно се забърках в тая работа — помисли си той. — Петстотин хиляди… И за какво са ми изтрябвали тия петстотин хиляди? Бар ли ще купувам с тях, или що? Парите ти трябват, за да не мислиш за тях. Това е правилно. Това Дик добре го каза. Но нали аз и без друго не мисля за тях напоследък. За какъв дявол са ми тия пари? Къща имам, градина имам, работа из Хармънт винаги ще се намери… Лешояда, тая гнида воняща, той ми размъти главата, забаламоса ме като последния наивник, глупак…“
— Мистър Шухарт — изведнъж се обади Артър, като гледаше настрани. — А вие сериозно ли вярвате, че онова нещо изпълнява желания?