— Глупости — разсеяно произнесе Редрик и замря с поднесено пред устата канче. — А ти откъде знаеш за какво такова „нещо“ сме тръгнали?
Артър смутено се засмя, пъхна разперени пръсти в гарвановочерната си коса, подръпна я и рече:
— Ами досетих се… Вече не си и спомням какво точно ме наведе на тая мисъл… Да кажем най-напред, че баща ми преди от сутрин до вечер дуднеше само за това Златно кълбо, а в последно време изведнъж престана, затова пък зачести с гостуванията у вас. Аз обаче знам — никакви приятели не сте вие, каквото и ще да си приказва баща ми… После, той някак си стана много странен напоследък… — Артър отново се засмя и завъртя глава на някакъв спомен. — А окончателно разбрах всичко, когато вие с него изпитвахте в пущинака оня малък дирижабъл… — Той потупа с длан по раницата, където лежеше стегнато навитият въздушен балон. — Честно казано, аз тогава ви проследих, и когато видях как издигате оня чувал с камъни и го водите над земята — всичко ми стана напълно ясно. Според мен в Зоната, освен Златното кълбо, нищо тежко вече не е останало. — Той отхапа от сандвича, подъвка и замислено проговори с натъпкана уста: — Само дето не разбирам как точно ще го захванете, то сигурно е гладко…
Редрик го наблюдаваше над ръба на канчето и си мислеше, колко много се различават те — бащата и синът. Нищо общо нямаше между тях. Ни в лицата, ни в гласовете, нито в душите. Гласът на Лешояда беше дрезгав, подмазвачески, подъл някак си, обаче, когато говореше за тия неща — беше железен. Не можеше да не се вслушаш. „Рижи — хриптеше тогава насреща му той, прегънат на две през масата. — Само ние двамата останахме, само ние, и то на двама ни се падат общо два крака и двата са твои… Кой друг, ако не ти? Че това, може би, изобщо е най-ценното нещо в Зоната! На кого да се падне, а! На ония ли поплювковци да се падне, с техните машини? Ами нали аз го намерих, аз! Колко наши само умряха по пътя натам! А аз го намерих! За себе си го пазех. И сега на никого не бих го отстъпил, ама нали виждаш, ръцете ми са къси вече… Освен тебе — няма кой. Колко сукалчета разни насъсквах, цяло школо, разбираш ли, заради тях открих — не могат, кокалът им слаб… Добре, ти не вярваш. Като не вярваш — не вярваш. За тебе — парите. На мене ще дадеш… колкото ти решиш, знам аз, ти няма да ме обидиш… Пък аз, може, краката да си върна. Краката си да върна, ти това разбираш ли го! Нали Зоната ми отне краката, тогаз, може пак Зоната и да ми ги върне?…“
— Какво? — сепна се Редрик.
— Попитах, мога ли да запуша, мистър Шухарт?
— Да — каза Редрик. — Пуши, пуши… И аз ще запаля.
Той глътна наведнъж остатъка от кафето, измъкна цигара и, докато я размачкваше, впери поглед в редеещата мъгла. „Смахнат — помисли си. — Побъркан. Крака за него… мръсника… гнидата въшлива…“
От всички тия разговори в душата му се отлагаше някаква утайка, неясно каква. И не се разтваряше с времето, а напротив — все се трупаше и трупаше… И не можеше да разбере какво е това, но то му пречеше, сякаш с нещо се бе заразил от Лешояда, но не с някоя гадост, ами обратното… със сила някаква, какво ли? Не, не сила. Ами какво тогава? „Добре — каза си той. — Нека да речем така: да предположим, аз не съм стигнал до тук. Бил съм вече напълно готов, и раницата съм стегнал, обаче в тоя момент нещо е станало… например, спипали са ме. Лошо ли щеше да бъде? Определено да. Защо лошо? Ще загубя парите? Не, не е работата в парите… Че плячката ще падне в ръцете на ония гадове, като Прегракналия, Мършавия и тям подобните? Наистина, в това като че ли има нещо. Обидно е. Но мен какво ме засяга? Все едно, в края на краищата пак те ще докопат всичко…“
— Б-р-р-р… — Артър потръпна и размърда рамене. — До кости пронизва. Мистър Шухарт, може би сега ще дадете и на мен една глътка?
Редрик мълчешком извади манерката и я протегна към него. „Но нали аз не се съгласих веднага — внезапно помисли той. — Двайсет пъти пращах Лешояда на майната му, а на двайсет и първия път все пак се съгласих. Някак си бях останал изобщо без сили. И последният ни разговор излезе съвсем кратък и напълно делови. «Здрасти, Рижи. Ето, картата донесох. Може би ще й хвърлиш един поглед?» А аз го погледнах в очите, пък очите му, като циреи — жълти, с черна точка, и казах: «Дай». И това беше. Помня, че се напих тогава, цяла седмица пих, а на душата ми беше гадно… А, д-дявол да го вземе, не е ли все едно! Като съм тръгнал, тръгнал съм. Какво толкова се ровя из това, като с клечка из фъшкия! Да не би да ме е страх…“
Той трепна. Протяжно, унило скрибуцане ненадейно се разнесе из мъглата, Редрик скочи като изхвърлен от пружина и тутакси, като ужилен, скочи и Артър. Но вече отново бе тихо, само съскаха, потекли по насипа на струйки изпод краката им, ситни камъчета.