— Това, сигурно, е рудата, слегнала се е — неуверено, с мъка изговаряйки думите, прошепна Артър. — Вагонетките — с рудата… отдавна стоят…
Редрик гледаше право пред себе си и нищо не виждаше. Спомни си. Беше през нощта. Той се събуди точно от такова стенание, унило и протяжно, замирайки като в сън. Само че не беше сън. Стенеше Маймунката, а откъм другия край на къщата й отвръщаше баща му, звукът много приличаше на сегашния, също такъв дълъг и скрибуцащ, само че с някакво клокочене. И те си разменяха и разменяха тоя зов — сто години и още сто години. Гута също се събуди и сграбчи Редрик за ръката, и те лежаха всичките тия сто години и още сто години и слушаха, а когато Маймунката замлъкна и си легна, той почака още малко, а после стана, втурна се в кухнята и на един дъх изгълта половин бутилка коняк. От тая нощ се пропи.
— Рудата е — бъбреше Артър. — Тя, нали знаете, с времето се сляга. От влагата, от ерозията, от всякакви такива причини…
Редрик погледна пребледнялото му лице и пак седна. Цигарата беше изчезнала някъде от пръстите му, той запали нова. Артър постоя още малко, като въртеше подплашено глава, после и той седна и каза със слаб глас:
— Аз знам, разправят, че уж в Зоната живеел някой. Някакви хора. Не пришълци, а именно хора. Уж Посещението ги е застигнало тук, а те мутирали… приспособили се към новите условия. Вие чували ли сте нещо за това, мистър Шухарт?
— Да — каза Редрик. — Обаче не е тук. В планините са, на северозапад. Овчари някакви.
„Ето с какво ме е заразил — мислеше си той. — С лудостта си ме е заразил. Ето, значи, защо съм тръгнал насам. Ето какво търся тук…“ Някакво странно и много ново усещане бавно го завладя, изпълни го изцяло. Той съзнаваше, че това усещане в действителност съвсем не е ново, че то отдавна се е таило нейде в недрата на същността му, но едва сега той се беше досетил за него, и всичко бе дошло на мястото си. И онова, което преди му се струваше глупост, налудничаво бълнуване на изкуфял старец, сега се бе превърнало в негова единствена надежда, в единствен смисъл на живота му, защото едва сега той разбра: единственото в целия огромен свят, което все още му бе останало, единственото, заради което бе живял през последните месеци, беше надеждата да стане чудо. А той, глупакът, дръвник нещастен, отблъскваше тази надежда, потъпкваше я, издевателстваше над нея, пропиваше я, защото така беше свикнал, защото никога през живота си, още от самото детство, не беше разчитал на никого, освен на себе си, и защото още от самото детство тази увереност в себе си за него се изразяваше в количеството зелени банкноти, които успяваше да изтръгне, одере, изгризе от обкръжаващия го равнодушен хаос. Така биваше винаги, така би продължило и по-нататък, ако той в края на краищата не се бе оказал в тази яма, от която нямаше да го измъкнат никакви зеленички, и в която да разчиташ на себе си беше абсолютно безсмислено. А сега тази надежда, вече не и надежда, а увереност в чудото го изпълни докрай, чак до върха на темето, и той вече се учудваше как е могъл по-рано да живее в такъв непрогледен, безизходен мрак… Той се засмя и тупна Артър с юмрук в рамото:
— Е, какво, сталкер — каза той. — Боядиса ли гащите? Свиквай, братле, не се притеснявай, в къщи ще ти ги операт.
Артър учудено го изгледа и несигурно се усмихна. А Редрик смачка омазнената хартия от сандвича, запрати я под вагонетката и се излегна, положил глава върху раницата и опрян на лакът.
— Добре де — примижа той. — Да предположим, например, че същото онова Златно кълбо наистина… Ти какво би си пожелал тогава?
— Значи, все пак вярвате? — бързо попита Артър.
— Това не е важно — вярвам ли аз там, или не вярвам. Ти ми отговори на въпроса.
Изведнъж и на него самия му стана интересно да разбере какво би могъл да поиска от Златното кълбо ей такъв един младок, още сукалче, довчерашен ученик, и той с весело любопитство следеше как Артър се мръщи, тревожи мустачките си, хвърля му изкосо по някой поглед и отново крие очи.
— Ами, естествено, крака за баща ми… — проговори Артър най-сетне. — Да бъде всичко наред вкъщи…
— Лъжеш, лъжеш — добродушно го прекъсна Редрик. — Ти, братле, имай предвид: Златното кълбо само най-съкровените желания изпълнява, само такива, че ако не се сбъднат — по-добре направо да си окачиш примка на шията!
Артър Барбридж се изчерви, хвърли бърз поглед към Редрик, тутакси отново отпусна очи и съвсем се заля в руменина, чак сълзи изскочиха на ресниците му. Редрик се ухили, загледан в него.