— Всичко е ясно — проточи той почти ласкаво. — Добре, това не е моя работа. Дръж си тайната за себе си… — И тогава внезапно той си спомни за пистолета и реши, че, додето е време, трябва да се предвиди всичко, което може да бъде предвидено. — Какво е онова в задния ти джоб? — попита той небрежно.
— Пистолет — смънка Артър и прехапа устна.
— За какво ти е?
— За да стрелям! — предизвикателно отвърна Артър.
— Я зарежи тая работа! — строго каза Редрик и се надигна. — Дай го тук. В Зоната няма по кого да се стреля. Дай го.
Артър искаше нещо да каже, но си замълча, пъхна ръка зад гърба си, измъкна армейския колт и го протегна към Редрик, като го държеше за дулото. Редрик взе пистолета за топлата грапава ръкохватка, подхвърли го, улови го и попита:
— Имаш ли някаква кърпа? Дай да го увия…
Той взе носната кърпа на Артър, чистичка, лъхаща на одеколон, загърна пистолета в нея и положи вързопа върху траверсата.
— Нека си стои тук засега — обясни той. — Ако даде Бог да се върнем — ще си го вземем. Може и наистина да се наложи да се браним със стрелба от патрулните… Макар че да стреляш по патрулите, това братко…
Артър решително завъртя глава.
— Не ми трябваше за това — каза той с досада. — Вътре има само един патрон. Та, ако станеше като с баща ми…
— Е-ето какво било-о… — проточи Редрик, като го гледаше в упор. — Е, за това можеш да не се тревожиш. Ако стане както с баща ти, все ще те домъкна до тук. Обещавам ти… Гледай, разсъмна се!
Мъглата се топеше пред очите им. По насипа вече изобщо я нямаше, а надолу и в далечината млечната й пелена се снишаваше и чезнеше, през нея прорастваха закръглените четинести върхове на хълмовете, и тук-таме в основата им вече се провиждаше набраздената от ситни бръчици повърхност на прокисналото блато, покрита с редичък немощен ракитак, а на хоризонта, отвъд хълмовете, в яркожълто лумнаха планинските върхове, и небето над планините беше ясно и синьо. Артър се огледа през рамо и възхитено извика. Редрик също се огледа. На изток планините изглеждаха черни, а над тях пламтеше и преливаше познатото изумрудено зарево — зеленото сияние на Зоната. Редрик се надигна и, като разкопчаваше колана си, каза:
— Няма ли да се облекчиш? Да знаеш, че после нито ще има къде, нито кога…
Той заобиколи вагонетката, приклекна край насипа и, като попъшкваше, се загледа как бързо гасне, налива се с розово-зеленото зарево, и оранжевият крайшник на слънцето изпълзява иззад хребета, и веднага от хълмовете се проточиха лилави сенки, всичко стана контрастно, обемно, всичко се виждаше като на длан, и право пред себе си, на около двеста метра, Редрик видя хеликоптера. Въртолетът беше паднал, види се, в самия център на „комарската плешивина“, и целият му корпус бе сплескан като тенекиена палачинка, само опашката бе оцеляла — тя стърчеше изкривена като черна кука над прореза между хълмовете, и стабилизиращият винт беше останал цял — ясно се чуваше как проскърцва, полюшван от лекия ветрец. „Плешивината“ очевидно се беше случила много мощна, даже не бе могъл да избухне истински пожар, и върху смазания метал отчетливо се открояваше червено-синята емблема на кралските военновъздушни сили, която Редрик вече от сума ти години не беше виждал, и даже май беше забравил как точно изглежда.
След като се облекчи, Редрик се върна при раницата, извади картата и я разстла върху спечената рудна купчина във вагонетката. Самата кариера от тук не се виждаше, засланяше я хълм с почерняло обгоряло дърво на върха. Този хълм трябваше да се заобиколи отдясно, по впадината между него и съседния хълм, който също се виждаше от тук, съвсем гол, с рижо-кафяв каменен сипей по целия склон.
Всички ориентири съвпадаха, но Редрик не изпитваше удовлетворение. Многогодишният инстинкт на сталкера категорично се бунтуваше срещу самата мисъл, нелепа и противоестествена, да се прокарва пътека между две близки възвишения. „Хубаво де — помисли си Редрик, — ще проверим тая работа. На място ще се види най-добре“. Пътеката по тая впадина водеше през блатото, по открито и равно място, което от тук изглеждаше безопасно, но като се вгледа, Редрик различи между сухите тревясали буци някакво тъмносиво петно. Погледна в картата. На това място имаше кръстче и с чепати, разкривени букви беше написано: „Шмекера“. Червеният пунктир на пътечката минаваше вдясно от кръстчето. Прякорът като че ли му се стори познат, но кой беше тоя Шмекер, как е изглеждал и кога го е имало, Редрик не можа да си спомни. Кой знае защо, в съзнанието му се мярна само: задимената зала в „Борж“, някакви пияни свирепи мутри, огромни червени лапи, стиснали чашите, гръмовен смях, раззинати жълтозъби устища — фантастичното стадо титани и гиганти, събрали се на водопой, едно от най-ярките възпоминания от детството му — първото посещение в „Борж“. „Какво ли донесох тогава? Май беше «пустилка». Направо от Зоната, мокър, гладен, зашеметен, с чувалчето през рамо, бе се изсипал с преплитащи се крака в тая кръчма, бухна чувала на плота пред Ърнест, като се озърташе настръхнал и злобно се зъбеше на всички страни, изтърпя гръмовния залп от издевателства, дочака, докато Ърнест — тогава още млад, винаги изтупан с папийонка — отброи колкото там му се полагаха зеленички… не, тогава още не бяха зелените, тогава вървяха ония квадратните, кралските, с някаква полугола мадама с плащ и венец… дочака, скри парите в джоба и неочаквано за самия себе си сграби от стойката една тежка бирена халба и с размах цапардоса с нея най-близката озъбена, хилеща се паст…“ Редрик се подсмихна и помисли: „А може това да е бил Шмекера?“