— Нима може да се минава между хълмовете, господин Шухарт? — полугласно попита Артър, приведен над ухото му. Беше застанал зад него и също разглеждаше картата.
— Там ще видим — каза Редрик. Продължаваше да се взира в картата. Върху нея имаше още две кръстчета — едно върху склона на хълма с дървото, другото — върху каменния сипей. Пудела и Очилатия. Пътеката се провираше в ниското между тях. — Там ще видим — повтори той, сгъна картата и я пъхна в джоба си.
Погледна към Артър и попита:
— Оправи ли се? — и без да дочака отговор, нареди: — Подай ми раницата. Тръгваме в предишния ред — каза той, като разтръскваше раницата и нагласяваше ремъците й по-удобно. — Ти караш напред, да си ми пред очи във всяка минута. Не се озъртай, ами си отваряй ушите. Каквото заповядам — е закон. Имай предвид, ще се наложи много да пълзим, и през ум да не ти е минало да се плашиш от кал, ако заповядам — муцуната в калта без приказки… И си закопчай якенцето. Готов ли си?
— Готов съм — произнесе Артър глухо. Той здравата нервничеше. От руменината по бузите му нямаше и следа.
— Първо направление — натам. — Редрик рязко замахна с длан по посока към по-близкия хълм, на стотина крачки от насипа. — Ясно ли е? Напред.
Артър конвулсивно въздъхна и, като прекрачи релсата, странишком се заспуска по насипа. Ситният чакъл шумно се сипеше след него.
— По-полека, по-полека! — каза Редрик. — Няма за къде да бързаш.
Той предпазливо се заспуска след него, като по навик регулираше инерцията на тежката раница с мускулите на краката си. С крайчеца на окото през цялото време следеше Артър. „Бои се момчето — помисли си той. — И правилно се бои. Предчувства, навярно. Ако има същия нюх като на татенцето си, сигурно предчувства… Да знаеше само Лешояда как се обърнаха работите. Само ако знаеше Лешояда, че тоя път ще го послушам. «А ей тука, Рижи, сам не можеш мина. Щеш не щеш, обаче ще се наложи да вземеш някого със себе си. Мога да ти предложа някой от моите сополанковци — да похарчиш някой непотребен…» Убеди ме. За пръв път в живота си се съгласих на такова нещо. Е, нищо — помисли си. — Може би… все пак аз не съм Лешояда, може пък да изхитруваме някак си, да се размине…“
— Стой! — заповяда той на Артър.
Младежът спря, затънал до глезени в ръждивата вода. Докато Редрик се спускаше, тресавището го засмука до коляно.
— Камъка виждаш ли? — попита Редрик. — Ей оня там, дето лежи под хълма. Давай към него.
Артър тръгна напред. Редрик го пусна на десет крачки и тръгна подире му. Тресавището под краката им мляскаше и вонеше. Беше мъртво тресавище — ни комари, ни жаби имаше, даже ракитакът тук беше изсъхнал и изгнил. Редрик по навик се оглеждаше настрани, но засега май всичко беше спокойно. Хълмът бавно се приближаваше, надигаше се с пълзене срещу още ниското слънце, после закри цялата източна част на небето. Край камъка Редрик се озърна към насипа. Насипът бе ярко озарен от слънцето, отгоре му бе застинала композиция от десетина вагонетки, част от вагонетките бяха излезли от релсите и лежаха килнати на една страна, насипът под тях беше покрит с ръждиви улеи от разпилялата се руда. А по-нататък, по посока на кариерата, на север от вагоните въздухът мътно трептеше и пулсираше, и от време на време из него мигновено припламваха, преливаха се и гаснеха малки пъстроцветни дъги. Редрик се загледа в това трептене, плю с пресъхнала уста и се обърна гърбом.