— Нататък — изхриптя той и Артър обърна към него напрегнатото си лице. — Ей ония парцали там, виждаш ли? Ама не гледаш където трябва. Ей там, по-надясно…
— Да — каза Артър.
— Е, това там е бил някой си по прякор Шмекера. Отдавна е бил. Не е слушкал по-големите батковци и сега лежи там специално за да показва пътя на умните хора. Мери сега два пръста вдясно от тоя Шмекер… Видя ли? Засече ли точката? Горе-долу там, дето ракитакът е малко по-нагъсто… Карай нататък.
Сега те се движеха успоредно на насипа. С всяка стъпка водата под краката им ставаше все по-малко, и скоро те вече вървяха по сухи, пружиниращи бабуни. „А на картата тук навсякъде е само блато — помисли си Редрик. — Остаряла е картата. Доста отдавна Барбридж не се е мяркал насам — и ето, че картата е остаряла. Лошо. То, разбира се, по сухото по-лесно се върви, ама по-добре си беше тук да си е онова блато… Я каква крачка само е отпорил — помисли си той за Артър. — Сякаш марширува по централния булевард.“ Артър очевидно се беше окопитил и сега беше поел с пълен напред. Беше пъхнал едната си ръка в джоба, а другата весело размахваше, като че ли беше тръгнал на разходка. Редрик порови из джоба си, избра една двайсетинаграмова гайка и, като се прицели, я запрати към главата му. Гайката улучи Артър право в тила. Младежът охна, обхвана с две ръце главата си и рухна сгърчен върху тревата. Редрик спря над него.
— Ето така става тук, Арчи — рече той назидателно. — Това не ти е булевард, ти тука не си излязъл с мене на стъргалото.
Артър бавно се изправи. Лицето му беше побеляло.
— Ясно ли ти е? — попита Редрик.
Артър преглътна и кимна.
— Много добре. А следващият път ще блъскам през зъбите. Ако останеш жив. Марш напред!
„Обаче от хлапето можеше и да излезе сталкер — мислеше си Редрик. — Сигурно щяха да му викат Хубавеца. Арчи Хубавеца. Май вече имахме един Хубавец, наричаше се Диксън, пък сега му викат Лалугера. Единственият сталкер, който е попадал в «месомелачката» и все пак е останал жив. Късмет. Той пък, глупакът, и досега си мисли, че Барбридж го е измъкнал от «месомелачката». Дрън-дрън. От «месомелачката» няма измъкване… От Зоната го е извлякъл, това си е вярно. Имаше в сметката на Барбридж и такава една геройска постъпка. Ама само да беше се опитал да не го измъкне. Тия негови номера вече толкова бяха омръзнали на всички, че тоя път момчетата му бяха казали направо: сам — по-хубаво хич да не се връщаш. Всъщност нали оттогава прекръстихме Барбридж на Лешояда, преди си му викахме Катъра…“
Редрик внезапно усети върху лявата си буза едва забележимо раздвижване на въздуха и преди още да е успял да помисли каквото и да било, извика:
— Стой!
Протегна ръка наляво. Въздушното течение там се чувстваше по-силно. Някъде между тях и насипа се спотайваше „комарска плешивина“, а може и да минаваше по самия насип — ненапразно бяха нападали вагонетките. Артър стоеше като вкопан, дори главата си не беше извърнал.
— Дръж по-вдясно — заповяда Редрик. — Напред.
„Да, нелош сталкер щеше да бъде… По дяволите, да не би сега и да го жаля! Само това липсваше. А мене някой някога да ме е жалил?… Общо взето, май да, жалили са ме. Кирил ме е жалил. Сега и Дик Нънан. Вярно, той комай не толкова мене жали, колкото се присламчва към Гута, ама пък може и мене да жали — при порядъчните хора едното не пречи на другото… Само дето аз не мога да пожаля никого. Аз трябва да избирам: или — или…“ Той за пръв път с пълна яснота си представи този избор: или този хлапак, или моята Маймунка. Тук няма и какво толкова да се избира, всичко е ясно. Стига само чудото да е възможно, обади се един глас отвътре, и той с ужас и ожесточение потъпка тоя глас в себе си.
Отминаха купчината сивкави парцали. От Шмекера не беше останало нищо, само недалеч в изсъхналата трева лежеше дълга, съвсем проядена от ръждата метална тръба — минотърсач. Тогава мнозина използваха минотърсачи, тихомълком ги купуваха на черно от армейските интенданти, надяваха се на тия прибори като на самия Господ Бог, а после само за няколко дни двама сталкери един след друг загинаха с тях, убити от подземните разряди. И от тогава опитите секнаха… „Кой все пак беше тоя Шмекер? Лешояда ли го беше подмамил тука, или той сам беше дошъл? И защо всички тях толкова ги е теглело насам, при тая кариера? Защо аз нищо не съм чувал за това?… Дявол да го вземе, ама че припича! И това е от сутринта, а какво ли ще е после?“
Артър, който крачеше на пет стъпки пред него, вдигна ръка и отри потта от челото си. Редрик хвърли един поглед към слънцето. Слънцето още си беше ниско над хоризонта. И тогава той внезапно осъзна, че сухата трева под краката им не хрущи, както преди, а сякаш скърца, като картофено брашно, и вече не е бодлива и твърда, както по-рано, а е мека и рехава — тя се разпадаше под ботушите като парцалива пепел. Съзря отчетливите отпечатъци от стъпките на Артър и се хвърли на земята с вик: „Легни!“