Стовари се с лице в тревата и тя се разлетя на прах изпод бузата му, и той заскърца със зъби от яд, че толкова не им е провървяло. Той лежеше, като се стараеше да не шава, все още надявайки се, че може би ще им се размине, макар и да разбираше, че са загазили. Жегата се усилваше, натискаше го, омотаваше цялото му тяло като чаршаф, наквасен във вряла вода, очите му се обливаха в пот, и Редрик със закъснение кресна на Артър: „Не мърдай! Търпи!“ И сам стисна зъби да търпи. И щеше да изтърпи, и всичко щеше да се размине мирно-кротко, щяха само да се поизпотят, но Артър не издържа. Дали не чу какво му извикаха, дали се беше уплашил извън всякаква мярка, а може и да го беше напекло отведнъж и още по-силно, отколкото Редрик — но тъй или иначе той загуби всякакъв контрол върху себе си и сляпо, с някакъв гърлен вой се хвърли наведен накъдето го бе подгонил безмозъчният инстинкт — назад, тъкмо натам, където в никакъв случай не трябваше да се бяга. Редрик едва успя да се надигне и с две ръце да го сграбчи за крака, и той с цяло тяло се просна на земята, като вдигна облак прах, изскимтя с неестествено тънък глас, ритна със свободния си крак Редрик в лицето, загърчи се и се замята, но Редрик, вече и сам зле съобразяващ от болка, пропълзя отгоре му, притиснал опърленото си лице о коженото яке, като се стремеше да го стъпче, да го втрие в земята, сграбчил с две ръце за дългите коси мятащата се глава и удряйки бясно с върховете на обувките и с колене по краката, по земята, по задника му. Той смътно дочуваше стоновете и мученето, разнасящи се изпод него, и своя собствен прегракнал рев: „Не мърдай, жабо, лежи, ще те убия!…“ — а отгоре му все наваляха и наваляха тонове нажежени въглени, и вече пламтяха дрехите и цвърчеше, издувайки се на пукащи мехури, кожата по ръцете и краката му, и той, забил чело в сивата пепел, докато трескаво укротяваше и натискаше с гръд главата на тоя проклет сополанко, най-сетне не издържа и с все сила закрещя…
Не си спомняше кога е свършило всичко това. Разбра само, че отново може да диша, че въздухът отново е станал въздух, а не нажежена пара, изгаряща гърлото, и съобрази, че трябва да се бърза, че трябва колкото може по-скоро да се махат от тая дяволска скара, преди тя отново да се е спуснала отгоре им. Той се свлече от гърба на Артър, който лежеше съвсем неподвижен, стисна двата му крака под мишница и, като си помагаше със свободната ръка, запълзя напред, без да спуска очи от онази черта, отвъд която отново започваше тревата, мъртва, суха, бодлива, но истинска — тя му се струваше сега най-великото обиталище на живота. Пепел скриптеше между зъбите му, обгореното му лице още пареше, обливано от остатъците жега, потта се стичаше направо в очите — навярно заради това, че той вече нямаше нито вежди, нито ресници. Артър се влачеше отзад, сякаш нарочно се зацепваше с проклетото си яке, сварената кожа на задника болезнено му пареше, а раницата при всяко движение го подпираше в обгорелия тил. От болка и задуха Редрик с ужас помисли, че съвсем се е сварил и сега вече не ще може да стигне. От страх той още по-силно заработи със свободния си лакът и с колене, като изтласкваше през пресъхналата си глътка най-ужасните ругатни, каквито можеха да му дойдат наум, а после ненадейно с някаква налудничава радост си спомни, че в пазвата му е скрита почти пълна манерка, миличката ми, тя ми е вярна дружка, няма да ме предаде, само да допълзя, е хайде още мъничко, давай, Ред, давай, точно така, хайде, хайде, още малко остана, в бога, в ангелите, под трийсет одеяла, на Северния полюс, в пришълците и в душицата му Лешоядска…
После той дълго лежа, потопил лицето и ръцете си в студената ръждива вода, като вдъхваше с наслаждение вонящата на гнило прохлада. Цял век би лежал така, но той се застави да се вдигне, застанал на колене, отхвърли раницата, пропълзя на четири крака до Артър, който все още лежеше неподвижно на трийсет крачки от блатото, и го обърна по гръб. Н-да, красиво момче беше. Сега това хубаво лице приличаше на черно-сива маска от запечена кръв, смесена с пепел, и няколко секунди Редрик с тъп интерес разглеждаше издълбаните бразди върху тая маска — следи от буците пръст и камъните. После се вдигна на крака, взе Артър под мишниците и го повлече към водата. Артър дишаше с хрипове и от време на време стенеше. Редрик го захвърли по лице в най-дълбоката локва и се просна до него, преживявайки отново насладата от мократа ледена ласка. Артър забълбука, задраска с крака, прибра ръце под тялото си и надигна глава. Очите му бяха облещени, той нищо не можеше да съобрази и жадно ловеше с уста въздуха, като плюеше и кашляше. После лека-полека погледът му стана осмислен и се спря върху Редрик.