— Пф-фу-у… — разтърси глава той, като пръскаше мръсна вода на всички страни. — Какво беше това, мистър Шухарт?
— Смъртта… смъртта беше… — неразбрано произнесе Редрик и се закашля. Опипа лицето си. Болеше. Носът му се бе подул, но веждите и ресниците, колкото и чудно да изглеждаше, си бяха на мястото. И кожата на ръцете му също се оказа цяла, само дето беше малко позачервена. Ще рече, май и задникът му не беше прогорен до кокал… Той поопипа — не, явно не е до кокал, даже гащите му си бяха цели. Просто беше като попарен с вряла вода…
Артър също предпазливо опипваше с пръсти лицето си. Сега, когато страшната маска беше отмита от водата, физиономията му се оказа — също въпреки очакванията — почти наред. Няколко драскотини, синина на челото, долната устна — цепната, но иначе нищо му нямаше, общо взето.
— Никога не съм чувал за нещо подобно — проговори Артър и погледна назад.
Редрик също се огледа. Върху сивкавата изпепелена трева бяха останали множество следи, и Редрик остана поразен колко кратък, оказва се, е бил този страшен, безкраен път, който той бе пропълзял, спасявайки се от гибел. Някакви си двайсетина — трийсет метра, не повече, имаше всичко на всичко от края на изпепелената плешивина, но слепешката и от страх той бе пълзял по нея в някакъв дивашки зигзаг, като хлебарка по нагорещен тиган, и пак добре, че общо взето бе пълзял накъдето трябва, а то като нищо можеше да запълзи към „комарската плешивина“ отляво, а можеше и да завие обратно… „Не, не можеше, помисли той с ожесточение. Някой новак, сукалче някое — би могло, но аз не съм ти сукалче, и ако не беше тоя глупак, изобщо нищо нямаше и да се случи, щях най-многото да си попаря задника — и до там с всичките неприятности…“
Той погледна към Артър. Артър с пръхтене се миеше и пъшкаше, когато се случеше да засегне болезнените места. Редрик се надигна и, мръщейки се от съприкосновението на вкоравилата се от пек дреха с обгорялата кожа, излезе на сухо и се наведе над раницата. Виж раницата беше пострадала истински. Горните джобове чисто и просто бяха прогорени, всичките стъкларии в аптечката се бяха пръснали от жегата и от изпръхналото петно нетърпимо вонеше на медицина. Редрик разкопча капачето на джоба и се зае да изгребва парчетата, и в този момент Артър каза зад гърба му:
— Благодаря ви, мистър Шухарт. Измъкнахте ме.
Редрик си замълча. И таз добра — благодарности! Дотрябвал си ми — та ще те спасявам…
— Аз съм виновен — продължи Артър. — Нали чух, че ми заповядахте да легна, но много се изплаших, а пък когато ми припари — съвсем си загубих ума. Много се страхувам от болка, мистър Шухарт…
— Я ставай — каза Редрик без да се обръща. — Това още нищо не е… Ставай де, какво си се излегнал!
Като засъска от болката в обгорените рамене, той метна раницата на гърба си, провря ръце под ремъците. Усещането беше такова, сякаш кожата на попарените места се беше сгърчила и покрила с болезнени бръчки. Страхувал се той от болката… Твоята болка с мед да я намажеш… Той се огледа. Нищо, слава Богу не бяха се отклонили от пътеката. Сега следваха тия хълмчета с покойниците. Гадни хълмчета — стърчат, мръсниците му, като дирника на някоя въртиопашка, а пък тая долчинка между тях… Той неволно се ухили. Ах, проклетият му дол, точно там е най-голямата гадост. Жабата.
— Оня дол между хълмовете виждаш ли? — попита той.
— Виждам.
— Право към него. Марш!
С тилната страна на дланта си Артър изтри нос и закрачи напред, като шляпаше из локвите. Той накуцваше и вече не изглеждаше толкова изправен и строен, както преди, беше се прегърбил и сега пристъпяше предпазливо, с големи опасения. „Ето, че измъкнах още един — помисли си Редрик. — Кой ли ще е по ред? Петият? Или шестият? И ето сега на — пита се: защо? Какъв ми е той — да не ми е нещо роднина? Да не съм се цанил да го дундуркам! Слушай, Рижи, а ти защо всъщност го мъкна? За малко и ти да ритнеш камбаната заради него… Сега обаче, на ясна глава, знам: правилно го мъкнах, без него не мога да мина, той ми е един вид заложник срещу Маймунката. Измъкнал съм не човек — а своя минотърсач съм измъкнал. Миночистача си. Своя шперц. А там, в пъкъла, изобщо не се и сещах за това. Влачих го като роднина и дори през ум не ми минаваше да го захвърля, макар да бях забравил за всичко — и за шперца забравих, и за Маймунката забравих… И какво се получава? Излиза, че аз май наистина съм добро момче. Това и Гута ми го повтаря, и покойният Кирил ми го внушаваше, и Ричард през цялото време все за това ми дрънка… Намерили добряк, няма що. Зарежи тая работа — каза той на себе си. — Тая доброта тук за нищо не става. Трябва първо да мислиш, пък чак след това да мърдаш с ръце и крака. И да ти е за пръв и последен път, ясно? Добряк… Трябва да го запазя за «месомелачката» — хладно и ясно помисли той. — Тук можеш да минеш през всичко, освен през «месомелачката».“