В края на краищата слязохме в „будоара“, Кирил прескочи за пропуските, представихме ги на още един сержант и той ни раздаде по един скафандър. Виж, това много си струва. Да го пребоядисаш от червен в някакъв по-подходящ цвят — за такава дрешка кой да е сталкер ще ти брои петстотин каймета без да му мигне окото. На пръв поглед — не е нищо особено, прилича на водолазен костюм, с шлем с широко стъкло отпред. Даже не като на водолазите, а по-скоро като на летец-изтребител или космонавт! Лек, удобен, никъде не те стяга, и от жегата в него не се потиш. С такова костюмче и в огъня можеш да влезеш, и газ никакъв не прониква през него. Куршум, казват, също не го ловял. Разбира се, и огън, и иприт някакъв, и куршум — всичко това си е земно, човешко. В Зоната нищо такова няма. Не от това трябва да се боиш в Зоната. Въобще, каквото и да си приказваме, и в тия костюми си мрат като едното нищо. Друг въпрос е, че без тях сигурно щяха да мрат още повече. От „парливия пух“ например, комбинезонът спасява сто процента. Или от плюнката на „дяволското зеле“. Както и да е.
Надянахме ние скафандрите, пресипах си аз гайки от чувалчето в набедрения джоб, и се потътрихме през целия институтски двор към изхода за Зоната. Тука при тях нещата така са нагласени, та всичко да е на показ: ето ги, разбираш ли, героите на науката, отиват живота си да положат на олтара в името на човечеството, познанието и светия дух, амин. И на — по всички прозорци чак до тринайсетия етаж се накачулили муцуни, липсваше само да замахат с кърпички и оркестър да свири туш.
— Набий крак — викам на Тендър. — Прибери шкембето, новобранец! Благодарното човечество няма да те забрави!
Погледна ме той и разбрах, че никак не му е до шеги. И верно си е — какви ти майтапи… Но щом ще влизаш в Зоната, най-добре едно от двете: или плачи, или се смей, пък аз от рождение не съм плакал. Хвърлих око и към Кирил. Добре се държи, само дето мърда устни, сякаш се моли.
— Молиш ли се? — питам го. — Моли се — казвам, — моли се! Колкото по-навътре в Зоната — толкоз по-близо до небето…
— Какво? — навежда ухо той.
— Моли се! — извиквам. — Сталкерите не чакат на опашка за рая!
А той неочаквано се усмихна и ме потупа с длан по гърба: не бой се, един вид, с мене няма да пропаднеш, пък и да пропаднем — само веднъж се мре. Не, смешен тип е той, ей богу.
Предадохме си пропуските на последния сержант — тоя път, по изключение, лейтенант се оказа, аз го познавам, баща му търгува в Рексопол с огради за гробища — а пък „летящият галош“ вече ни чака, докарали го момчетата от транспортното и го паркирали досами бариерата. Всички са налице: и „бърза помощ“, и пожарникарите, и доблестната гвардия, нашите безстрашни спасители — глутница охранени лентяи със своя въртолет. Очите ми да ги не видят макар, не мога да ги понасям.
Покатерихме се ние в „галоша“, Кирил се настани на волана и ми казва:
— Е, Ред, командвай.
Аз пък без всякакво бързане поразкопчах ципа върху гърдите си, измъкнах от пазва манерката, опънах една солидна глътка, завинтих капачката и пак пъхнах манерката обратно. Не мога без това. За кой ли път вече тръгвам за Зоната, ама без това — не, не мога. Те двамата ме гледат и чакат.
— Тъй — думам. — На вас не предлагам, защото ви водя за пръв път и не знам как ви въздейства алкохолът. Редът при нас ще е следният. Всичко, което кажа, се изпълнява моментално и безпрекословно! Ако някой ми се замотае, засуети, или там вземе да ми задава въпроси — ще бия гдето завърна, извинявам се предварително. Да кажем аз, например на тебе, господин Тендър, ти заповядам: застани на ръце и ходи. И в същия тоя момент ти, господин Тендър, си длъжен да навириш дебелия си дирник нагоре и да изпълняваш каквото ти е казано. Ако не го изпълниш — болната си щерка може и да не видиш повече. Ясно ли е? Обаче аз ще имам грижата да я видиш пак.
— Ти, Ред, най-главното е, не забравяй да дадеш заповед — хрипти Тендър прегракнало, и вече целият се е зачервил, поти се и примлясква с устни. — Пък аз ако ще и на зъби ще се държа, не само на ръце. Не съм новак.
— За мен вие и двамата сте новаци — викам, — пък колкото до заповядването, няма да забравя; бъди спокоен. Между другото, ти можеш ли да караш „галоша“?
— Може — отговаря Кирил. — Добре кара.
— Е, добре, щом е добре — казвам. — Тогава с Бога напред. Спусни забралата! Малък преден ход, следвай маркерите, височина три метра! При двайсет и седмия маркер спираш.