— Стой — каза той на Артър.
Оврагът беше пред тях, и Артър вече бе спрял, загледан объркано към Редрик. Дъното на оврага беше покрито с гнойнозелена, мазно лъснала на слънцето пихтия, над повърхността й димеше лека пара, която се сгъстяваше между хълмовете и на трийсет крачки вече не се виждаше нищо. И смрад. Дявол знае какво гниеше в това месиво, но на Редрик се стори, че сто хиляди разбъркани яйчени запъртъци, излени върху купчина от сто хиляди вонящи рибешки глави и спарена мърша от умрели котки, не биха могли да смърдят по-страшно. „Миризмицата, Рижи, там ще бъде такава, че да си издрайфаш душата, ама ти, такова… не се стъписвай“.
Артър издаде гърлен звук и заотстъпва. Тогава Редрик се отърси от вцепенението, забързано измъкна от джоба си пакетче памук, напоен с дезодорант, запуши ноздрите си с тампони и го подаде на Артър.
— Благодаря, мистър Шухарт — процеди Артър със задавен глас. — А някак си отгоре не може ли?…
Редрик мълчаливо го хвана за косите и обърна главата му към купчината парцали върху каменния насип.
— Това е бил Очилатия — рече той. — А върху левия хълм — от тук не се вижда — лежи Пудела. В същия вид. Разбра ли? Напред.
Пихтията беше топла, лепкава, като гной. Отначало те се движеха изправени в цял ръст, потопени до пояс, дъното под краката им за щастие беше каменисто и доста равно, но скоро Редрик дочу познатото жужене. По левия хълм, осветен от слънцето, не се виждаше нищо, но на склона отдясно, в сянката, заиграха бледолилави пламъчета.
— Наведи се — изкомандва той през зъби и сам се присви. — По-ниско, глупако! — викна той.
Артър уплашено се наведе и в същата секунда гръмотевичен разряд разпра въздуха. Над самите им глави се затресе в бесен танц разклонена мълния, едва забележима на фона на небето. Артър приседна и се потопи до раменете. Редрик, почувствал, че ушите му са заглъхнали от грохота, обърна глава и видя в сянката яркоаленото, бързо топящо се петно сред натрошения камънак, и тутакси удари втора мълния.
— Напред! Напред! — закрещя той, без да чува гласа си.
Сега те се придвижваха клекнали на пети, с патешка стъпка, вирнали отгоре само главите си, и при всеки нов електрически разряд Редрик виждаше как дългите коси на Артър щръкват изправени, и чувстваше как хиляди иглички се впиват в кожата на лицето му. „Напред! — монотонно повтаряше той. — Напред!“ Вече нищо не чуваше. Един път Артър се обърна към него в профил и той мярна облещеното от ужас око, скривено към него, и побелелите подскачащи устни, и омазаната със зеленило потна буза. После мълниите заудряха толкова ниско, че се наложи да потопят и главите си. Зелената слуз слепваше устата, стана мъчително да се диша. Ловейки въздуха с уста Редрик изтръгна тампоните от носа си и неочаквано откри, че смрадта е изчезнала, че въздухът е изпълнен със свежия остър мирис на озон, а парата наоколо става все по-гъста, или може би в очите му притъмняваше, и вече не се виждаха хълмовете нито отдясно, нито отляво — нищо не се виждаше, освен облепената със зелена кал глава на Артър и жълтеникавата кълбяща се пара наоколо.
„Ще мина, ще мина — повтаряше си Редрик. — Не ми е за пръв път, цял живот съм така — до гуша в мръсотия, а над главата мълнии, никога нищо друго не е имало… И откъде се е взела тук всичката тая мръсотия? Каква мръсотия само… да полудееш, колко много мръсотия на едно място, тук е събрана мръсотията на целия свят… Това е Лешояда, помисли той яростно. Лешояда е минал от тук, след него е останало всичко това… Очилатия легнал отдясно, Пудела легнал отляво, и всичкото за какво? За да мине между тях Лешояда и да остави след себе си цялата своя мръсотия… Така ти се пада, каза си той. Който върви по стъпките на Лешояда, винаги ще гълта гнусната кал. Ти какво, не го ли знаеше по-рано? По цял свят е така. Те са твърде много, разните му Лешояди, заради което не е останало ни едно чисто място, всичко е оплескано… Нънан е глупак: ти, вика, Рижи, си нарушител на равновесието, рушител на реда, на тебе, видиш ли, Рижи, при всеки режим ти е зле, и при лошия ти е зле, и при добрия ти е зле, заради такива като тебе никога няма да дойде царството небесно на земята… Че какво разбираш ти бе, дебелако! Кога съм виждал аз справедлив ред? Кога си ме виждал ти мене да се погаждам с добра власт? Та аз цял живот само това гледам, как умират Кириловците и Очилатите, а Лешоядите пропълзяват между техните трупове като червеи и мърсят, мърсят, мърсят…“