Той се подхлъзна на преобърналия се под крака му камък, потъна целият, изплува, видя съвсем близо до себе си лицето на Артър — разкривено, с облещени очи, и внезапно изстина за миг: стори му се, че е загубил посоката. Но не беше загубил пътя. Почти моментално осъзна, че трябва да се върви ето натам, където от пихтията стърчи черното теме на камъка, разбра го, макар че освен този каменен връх из жълтата мъгла не се виждаше нищо.
— Стой! — закрещя Редрик. — По-надясно! Надясно от камъка!
Той отново не чу гласа си и тогава догони Артър, улови го за рамото и взе да му показва с ръка: дръж посоката вдясно от камъка, главата наведена. „Ще ми платите вие за всичко това“ — помисли си той. Край камъка Артър се гмурна и в същия миг мълнията с грохот удари по черния връх, от който се разхвърчаха нажежени парчета чакъл. „Ще ми платите вие“ — повтаряше си той, докато потапяше глава и с все сили се изтласкваше с ръце и крака. В ушите му екна с тътен нов удар от мълния. „Душиците ви ще изтръскам аз заради всичкото това. В съзнанието му мимолетно се мярна: за кого говоря? Не знам. Но някой трябва да си плати за всичко, и някой ще си плати! Почакайте само, нека само да се добера аз до кълбото, до кълбото ми дайте да се добера, аз тая мръсотия всичката в гушите ви ще я натъпча, аз не съм ви Лешояда, друга сметка ще ви искам аз…“
Когато най-после се измъкнаха на сухо, върху вече нагорещения от слънцето натрошен камънак, оглушени, зашеметени, изтърбушени, като се олюляваха и се улавяха един за друг за да не рухнат, Редрик съзря олющения автофургон, клекнал върху оголените си оси, и смътно си спомни, че тук, край тоя фургон, можеха да си поемат дъх в сянката. Примъкнаха се на сянка. Артър се простря по гръб и с вяли, безсилни пръсти заразкопчава якето, си, а Редрик се подпря с раницата върху стената на фургона, изтри как да е длани о чакъла и провря ръка в пазвата си.
— И на мен… — проговори Артър. — И на мен също…
Редрик се изненада колко гръмък глас има това хлапе, отпи, притвори очи, вслушвайки се как горещата, всеочистваща струя преминава през гърлото му и се разлива из гърдите, глътна още веднъж и протегна манерката към Артър. „Това е“, помисли той вяло. „Преминахме. И през това преминахме. Сега — сметката, цифром и словом. Мислите си, че съм забравил? Не-е, всичко помня! Мислите, ще взема да ви благодаря, че ме оставихте жив, че не ме удавихте в тая помия? Кол за вас, а не благодарности. Свършено е сега с вас всичките, ясно ли е? Нищо такова няма повече да търпя. Сега аз решавам. Аз, Редрик Шухарт, в здрав ум и на трезва памет ще решавам всичко и за всички. А всички вие, останалите, разни там лешояди, жаби, пришълци, мършави, куотърблъдовци, паразити, зеленички, прегракнали, с вратовръзчици, в мундирчета, чистички, с портфейли, с речи, с благодеяния, с работодателство, с вечни акумулатори, с вечни двигатели, с «комарски плешивини», със светли обещания — край, достатъчно ме водихте за носа, през целия ми живот ме влачихте за носа, пък аз, глупакът, все се хвалех, че видите ли — каквото си поискам това и правя, а вие пред мен се съгласявахте, а зад гърба ми, гадини с гадини, си намигахте и ме теглехте за носа, мъкнехте ме, влачехте ме в калта, в мръсотията, из затворите, из кръчмите… Стига!“ Той разкопча ремъците на раницата и пое от ръцете на Артър манерката.
— Никога не съм мислил — говореше Артър с кротко недоумение в гласа, — даже не можех да си представя… Аз, разбира се, знаех — смърт, огън… но такова нещо!… Как ще се връщаме ние с вас обратно?…
Редрик не го слушаше. Онова, което приказва този човек, вече няма никакво значение. То и по-рано нямаше никакво значение, но преди той все пак беше човек. А сега е… просто така, говорящ шперц. Нека си приказва.
— Да имаше къде да се измия… — Артър озадачено се озърташе. — Поне лицето си да изплакна.
Редрик разсеяно го погледна, видя полепналите, сплъстени коси, омазаното в засъхнала слуз лице със следи от пръсти, и целия него, покрит с корица напукана кал, и не усети ни жалост, ни раздразнение, нищо. Говорящ шперц. Обърна му гръб. Отпред се разстилаше унило, като изоставена строителна площадка, пространство, покрито с остър чакъл, засипано с бяла прах, заляно от ослепително слънце, непоносимо бяло, горещо, зло, мъртво. Отсрещният, далечен край на кариерата вече се виждаше от тук — също така ослепително бял и от такова разстояние изглеждаше съвършено гладък и отвесен, а купчина едри обломки бележеше отсамния й край и пътят за спускане в кариерата минаваше от там, където между обломките като червено петно се открояваше кабината на екскаватора. Това беше единственият ориентир. Трябваше да се върви право към него, като се уповават на най-обикновен, чист късмет.