Артър изведнъж се надигна, пъхна ръка под фургона и измъкна от там ръждясала консервна кутия.
— Погледнете, мистър Шухарт — рече той оживено. — Ами това, сигурно, баща ми го е оставил… Там има още.
Редрик не отговори. „Не ти трябваше — помисли си той равнодушно. — По-добре щеше да е сега да не споменаваш за баща си, по-добре да си беше мълчал. Ама впрочем, все едно…“ Той се изправи и засъска от болка, защото всичките му дрехи бяха залепнали за тялото, към опърлената кожа, и сега нещо там отвътре мъчително се късаше, отпаряше се като засъхнал бинт от рана. Артър също се надигна и също засъска и запъшка, страдалчески погледна към Редрик — личеше си, че много му се ще да се оплаче, но не се решава. Само каза със задавен глас:
— Дали не може да пийна сега още една глътка, мистър Шухарт?
Редрик скри в пазвата си манерката, която държеше в ръка и каза:
— Червеното виждаш ли между камъните?
— Виждам — прошепна Артър и конвулсивно си пое дъх.
— Право към него. Тръгвай.
Артър със стон се протегна, опъна рамене, цял се разкриви и, като се озърташе, продума:
— Поне малко да се бях измил… Всичко е залепнало.
Редрик чакаше мълчаливо. Артър безнадеждно го изгледа, покима и се накани да тръгне, но тутакси пак спря.
— Раницата — рече той. — Раницата забравихте, мистър Шухарт.
— Марш! — заповяда Редрик.
Не му се искаше ни да обяснява, ни да лъже, пък и нямаше смисъл. И без това ще тръгне. Няма къде да се дене. Ще тръгне. И Артър тръгна. Помъкна се, отпуснал рамене, повлякъл крака, опитвайки се да отчопли от лицето си здраво спечената мръсотия, отведнъж смален, жалък, кльощав, като мокро бездомно коте. Редрик пое подире му и щом само излезе от сянката, слънцето го опали и ослепи, и той прикри очите си с длан като съжали, че не си е взел тъмни очила.
При всяка стъпка излиташе облаче бяла прах, прахта се наслояваше върху обувките и вонеше, по-скоро вонеше всъщност откъм Артър, да се върви след него беше невъзможно, и Редрик със закъснение осъзна, че вонята се разнася най-вече от самия него. Миризмата беше отвратителна, но някак си позната — така вонеше из града в ония дни, когато северният вятър разнасяше из улиците пушеците от завода. И от баща му вонеше по същия начин, когато той се връщаше у дома, огромен, мрачен, със зачервени бесни очи, и Редрик бързаше да се свре някъде в най-далечния ъгъл и гледаше боязливо оттам как баща му свлича от себе си и хвърля в ръцете на майка му работния комбинезон, смъква от огромните си крака огромните смачкани обуща, сритва ги под закачалката и само по едни чорапи лепкаво шляпа към банята под душа, и дълго пръхти и охка там, звучно се пляска по мокрите телеса, гърми с легените, нещо си мърмори под нос, а после реве из цялата къща: „Мария! Заспа ли?“ Трябваше да дочака докато той се измие, седне на масата, където вече бе сложена задължителната четвъртинка, дълбока чиния с гъста чорба и буркан с кетчуп, да потърпи, докато той опустоши бутилката, доизсърба чорбата, оригне се и се залови за месото с боб, и ето тогава вече можеше да изпълзи на светло, да се покатери върху коленете му и да го попита кой майстор и кой инженер е удавил днес в сярната киселина…
Всичко наоколо бе нажежено до бяло, и от жестоката жега, от вонята, от умората му се гадеше и виеше свят, и неистово пареше и сърбеше напуканата на свивките кожа, и на него му се стори, че през горещата мътилка, омотала съзнанието му, тялото му се опитва да докрещи до него, умолявайки за покой, за вода, за прохлада. Протрити до неузнаваемост спомени се трупаха един връз друг в отеклия му мозък, прекатурваха се един-друг, засланяха се един през друг, смесваха се един в друг, вплитаха се в белия зноен свят, танцуващ пред полупритворените му очи, и всички те бяха горчиви, и всичките смърдяха, и всички предизвикваха раздираща жал или ненавист. Той се опитваше да се намеси в този хаос, силеше се да извика от миналото някой сладостен мираж, усещане за нежност или бодрост, изцеждаше от глъбините на паметта си свежото смеещо се личице на Гута, още девойка, желана и неприкосновена, и то като че ли се появяваше за миг, но тутакси се размиваше в ръжда, разкривяваше се и се превръщаше в мрачната, обрасла с груба рижа козина муцуна на Маймунката; той се мъчеше да си припомни Кирил, онзи свят човек, неговите бързи, уверени движения, неговият смях, неговият глас, обещаващ небивали и прекрасни места и времена, и Кирил се появяваше пред него, а после ярко блясваше на слънцето сребърната паяжина, и ето вече няма го Кирил, а са се втренчили в лицето на Редрик немигащите ангелски очички на Прегракналия Хю, и неговата едра белезникава ръка преценява на длан тежината на порцелановия контейнер… Някакви тъмни сили се мятаха трескаво в съзнанието му, мигновено сломяваха волевата бариера и гасяха дори малкото останали хубави неща, които паметта му все още съхраняваше, и вече му се струваше, че въобще не е и имало никога нищо хубаво, а само зурли, зурли, зурли…