И през всичкото това време той си оставаше сталкер. Без да мисли, без да осъзнава, без да запомня даже, той фиксираше сякаш с гръбначния си мозък, че ето там, от ляво, на безопасно разстояние, над камарата стари дъски се полюлява един „весел призрак“ — спокоен, съвсем издишал вече, нищо страшно; а от дясно полъхна неясен ветрец и след няколко крачки се разкри гладка като огледало „комарска плешивина“, многоопашата като морска звезда — далече, не е опасна — а в центъра й — сплескана като сянка птица, голяма рядкост, птиците почти никога не прелитат над Зоната; а ето там, покрай пътеката са захвърлени две „пустилки“, види се Лешояда ги е изоставил на връщане, страхът е по-силен от алчността… Той всичко виждаше и всичко преценяваше, и достатъчно беше сгърченият Артър да залитне макар и само на стъпка встрани, устата на Редрик от само себе си се отваряше, и прегракналият предупредителен вик спонтанно излиташе от гърлото му. „Машина — мислеше си той. — Превърнахте ме в машина…“ А каменните обломки в края на кариерата все повече и повече се приближаваха, и вече можеше да се различат причудливите шарки на ръждата върху червения покрив на екскаватора.
„Глупак си ти, Барбридж — мислеше Редрик. — Хитър, ама глупак. Как можа ти да ми повярваш, а? Че ти ме познаваш от ей такъв, ти беше длъжен да ме познаваш по-добре отколкото и аз самият се познавам! Остаря, там е работата. Оглупя. Пък и нека го кажем направо — цял живот си имал вземане-даване все с глупаци…“ И в тоя миг той си представи каква мутра само е направил Лешояда, като е научил, че Артър, неговият Арчи, красавецът, кръвчицата родна… че в Зоната с Рижия заради неговите, на Лешояда, крака е отишъл не някой сополивец безполезен, ами родният син, неговият живот, неговата гордост… И като си представи тази мутра, Редрик се разсмя на глас, а когато Артър изплашено се озърна към него, той, продължавайки да се киска, му махна с ръка: марш, марш! И отново запълзяха по съзнанието му, като върху екран, зурли, зурли, зурли… Всичко трябваше да се промени, всичко. Не един живот и не два живота, не една съдба и не две съдби — всяко винтче на тоя смраден свят трябваше да бъде сменено…
Артър спря пред стръмния заход в кариерата, спря се и замря, вперил поглед надолу и надалече, протегнал дългия си врат. Редрик се приближи и спря до него. Но той не се загледа натам, където гледаше Артър.
Направо изпод краката им към дълбините на кариерата отвеждаше път, още преди много години разбит от веригите и колелата на тежките товарни камиони. Вдясно от него се издигаше бял, напукан от жегата склон, а отляво склонът бе полусрутен и там, всред камъните и купищата чакъл, стоеше килнат на една страна екскаваторът, безсилно отпуснал рамо и с кош, забит в края на пътя. И, както и трябваше да се очаква, нищо повече не се виждаше на пътя, само около самия кош от грубите зъбери на склона висяха черни, усукани висулки, наподобяващи дебели лети свещи, а из прахта се виждаха множество черни петна, сякаш там бяха разплискали асфалт. И това бе всичко, останало от тях, даже не можеше да се каже колцина са били. Може би всяко петно беше един човек, едно желание на Лешояда. Ето това, например — когато Лешояда жив и невредим се прибра от подземията на седми корпус. Онова там, по-голямото — когато Лешояда без проблеми измъкна от Зоната „шаващия магнит“. А ей онази висулка — тя е заради разкошната, толкова неприличаща нито на майка си, нито на баща си, въжделената от всички мъже развратна мръсница Дина Барбридж. А ето това петно — заради неприличащия ни на майка си, ни на баща си Арчи, красавецът, гордостта…