Е, било що било. Маймунката, тате… Да се разплатя за всичко, душата да им изтръгна на гадовете, нека сега те гълтат помията, както аз я гълтах… Не е това, не е това, Рижи… Тоест, това си е, разбира се, но какво означава то? Какво искам аз? Та това са ругатни, а не мисли. Той усети студената тръпка на някакво страшно предчувствие и, като прескочи отведнъж през множество разни разсъждения, които тепърва предстояха, свирепо си заповяда: ти ето що, рижава гадино, ти няма да мръднеш от тук, докато не се добереш до свястна мисъл, може да пукнеш тук, край това кълбо, да се изпържиш, да изгниеш, гад, но няма да се предадеш…
Господи, но къде ми са думите, моите мисли къде са? Той с все сила замахна и се удари с полуразтворен юмрук в лицето. Нима през целия си живот не съм имал ни една собствена мисъл? Почакай, нали Кирил казваше нещо такова… Кирил! Той трескаво се ровеше из спомените, изплуваха някакви думи, познати и полупознати, но всичко това не ставаше за нищо, защото не бяха останали думи от Кирил, останали бяха само някакви смътни образи, много добри, но пък нали бяха съвсем неправдоподобни…
Подлост, подлост… И тук ме измамиха, без език ме оставиха, гадовете… Отрепка… Отрепка си беше, състари се и пак отрепка си остана. Това не трябваше да става! Ей ти, чуваш ли? Нека за в бъдеще това да се забрани един път завинаги! Човекът е роден, за да мисли (ето го Кирил, най-сетне!)… Само дето аз не вярвам в това. И преди не вярвах, и сега не вярвам, и за какво е роден човек — не зная. Родил се — и туй то. Всеки се храни както може. Нека всички ние да бъдем здрави, пък те всичките да изпукат. Кои сме тия — ние? Те — кои са? Нищо не можеш разбра. За мен като е добре — за Барбридж е лошо, за Барбридж е добре — за Очилатия лошо, за Прегракналия добре — за всички зле, и за самия него е зле, само че той, глупакът му с глупак, си въобразява, че все ще успее някак си навреме да се откачи от хорото… Господи, та това е каша, каша! Аз цял живот воювам с капитан Куотърблъд, той пък цял живот воюва с разни прегракнали и от мене, дръвника, само едно нещо дето искаше — да зарежа сталкерството. Но как можех да го зарежа, като трябваше да си изхранвам семейството? Да се хвана на работа? Ама не искам да ви работя, повръща ми се от вашата работа, можете ли да го разберете това? Ако човек работи, той винаги работи за някого, роб е той и нищо повече, пък аз винаги съм искал сам, сам исках да бъда, на всички да мога да плюя, на тъгата им и на скуката им…“
Той допи остатъка от коняка и с все сила фрасна празната манерка о земята. Манерката подскочи, проблесна на слънцето и се изтъркаля нанякъде — той тутакси забрави за нея. Сега вече седеше, закрил очите си с ръце, и се опитваше вече не да проумее, не да измисли, а поне да види нещичко, как трябва да бъде, но пак съзираше само зурли, зурли, зурли… зеленички, бутилки, парцаливи купчинки, които някога са били хора, колонки от цифри… Той знаеше, че всичко това трябва да бъде унищожено, и искаше да го унищожи, но се досещаше, че ако всичко това бъде унищожено — не ще остане нищо, само равна, гола земя. От безсилие и отчаяние отново му се прииска да облегне гръб и да отпусне назад глава, той се надигна, машинално отупа панталона си от прахта и започна да се спуска в кариерата.
Слънцето жареше, пред очите му плуваха кървави петна, на дъното на кариерата въздухът трептеше, и в тази мараня му се стори, че кълбото сякаш се полюлява на място, като плаващ жалон върху вълните. Той заобиколи покрай коша, като суеверно вдигаше крака по-високо и внимаваше да не стъпи върху някое от черните петна, а после, затънал в рохкавото, се потътри напреки през цялата кариера към танцуващото и намигащо кълбо. Беше облян в пот, задушаваше се от жега, и в същото време го побиваха ледени тръпки, той трепереше цял и се тресеше като след страшно пиянство, а между зъбите му скриптеше блудкав тебеширен прах. И той повече не се опитваше да мисли. Само с отчаяние повтаряше сам на себе си като молитва: „Аз съм животно, нали виждаш — животно съм. Нямам си думи, мен не са ме научили да говоря, аз не умея да мисля, тия гадове не ми позволиха да се науча да мисля. Но ако ти наистина си такъв… всемогъщ, всесилен, всеразбиращ… вникни! Надникни в душата ми, аз зная — там има всичко, което ти е необходимо. Трябва да го има. Та нали тъкмо душата си аз никога и на никого не съм продавал! Тя си е моя, човешка! Извлечи сам от мене онова, което съм искал — нали не може да бъде това, да съм искал нещо лошо!… Проклети да са макар, аз нищо друго не мога да измисля, освен ония негови думи — ЩАСТИЕ ЗА ВСИЧКИ, ДАРОМ, И НЕКА НИКОЙ НЕ СИ ОТИДЕ ОБИДЕН!“