Та тъй. Пъплим ние полекичка над някогашните градини, двигателят под краката ни бучи равномерно, спокойно — на него какво му е, него никой няма да го закача. И тогава моят Тендър не издържа. Още не бяхме се добрали до първия маркер, и той почна да дрънка. Ами, както обикновено новаците се разбъбрят в Зоната: зъбите му чаткат, сърцето му примира, едва се помни, и го е срам, и не може да се удържи. Според мене, това им е нещо като диария — не зависи от човека, ами се лее и туй то. Ама какво ли само не дрънкат! Един почне от пейзажите да се възхищава, друг вземе да изказва своите важни съображения по повод на пришълците, а пък трети го удари съвсем през просото за неща, дето въобще нямат нищо общо — ей го на и Тендър сега: подкарал е на тема новия си костюм и няма спиране. Че колко бил платил за него, че от какъв фин вълнен плат бил, че как шивачът му сменял копчетата…
— Престани — казвам.
Той ме изгледа тъжно, примлясна с устни — и пак: колко коприна отишла за хастар. А вече отминаваме градините, навлизаме в глинестата пустош, където по-рано беше градското бунище, и чувствам аз — някакъв ветрец полъхва тук. До преди малко нямаше никакъв вятър, а сега внезапно повя, завъртя прашни дяволчета, и май дочувам нещо.
— Млъкни, гад — просъсквам на Тендър.
Не би, по никой начин не може сам да спре. Сега пък за конския косъм в реверите поде. Е, тогава да прощаваш.
— Спри — нареждам на Кирил.
Той моментално спира. Браво, добра реакция. Хващам аз Тендър за рамото, обръщам го към себе си и с размах — с цяла длан го фрасвам по забралото на шлема. Нещастникът заби нос в стъклото, затвори очи и млъкна. И щом само млъкна — чух: тр-р-р… тр-р-р… тр-р-р… Кирил ме гледа втренчено, стиснал челюсти, озъбен. Показвам му с ръка — стой, за Бога, стой, не мърдай. Но нали и той чува същото пращене и, като всички новаци, веднага го обзема порив да действува, да прави нещо. „Заден ход?“ — шепне. Аз отчаяно въртя глава, разтърсвам юмрук пред самия му шлем — замри, да не си гъкнал! Ех, майко мила, с тия новобранци не знаеш накъде по-напред да се обърнеш — тях ли да следиш, наоколо ли да гледаш. И в тоя момент — изстинах, всичко изветря от главата ми. Иззад купчината стара смет, над потрошените стъкла и разни вехти парцали, изпълзя нещо призрачно, трепет някакъв неуловимо заигра — като нажежен по пладне въздух над ламаринен покрив, — превали през хълмчето и поема, поема да ни пререже пътя, плъзна се на косъм покрай маркера, над шосето се позадържа, постоя за секунда (или само така ми се стори?) и се оттече към полето, зад храсталака, отвъд гнилите тараби, нататък, към гробището за стари автомобили.
Мамка им и душицата дяволска на тия учени кубета! Измътили го и те, намерили откъде да ми прокарат път — по дълбея, в ниското! Ама и мене си ме бива — къде ми бяха зъркелите, дорде се възхищавах на идиотската им карта!
— Карай с малък напред — кимвам на Кирил.
— А това какво беше?
— Откъде да го знам… Беше и го няма, и слава Богу. И въобще, млъкни, ако обичащ. Ти сега не си човек, разбра ли? Ти сега си машина, мой лост…
Тука се усетих, че и мене май ме е прихванало словесното разстройство.
— Край — казвам. — Ни дума повече.
Бих сръбнал сега… Да измъкна из пазухата любимата, бавничко да развинтя капачката, да й подпра гърленцето на долни зъби и да вирна глава, та сама да се излее, вдън гърло да ме удари, да ме обгори до сълзи… а после да поразлюлея манерката и още веднъж да я целуна. Ненужни партакеши са тия скафандри, да ви кажа. Ей богу, както съм преживял толкоз години без скафандър — и още толкоз ще преживея, ама без хубава глътка тъкмо в такъв момент… Както и да е.
Ветрецът май стихна, и сякаш нищо лошо не се чува наоколо, само двигателят мърка спокойно, навява сън… Слънчево е, жега тегне… над гаража трепти мараня… всичко изглежда нормално, маркерите отплуват един след друг покрай нас, Тендър мълчи, Кирил мълчи — шлайфат се новаците. Нищо, момчета, и в Зоната може да се диша, стига да знаеш как… А ето го и двайсет и седмия маркер — железен кол с червен кръг, върху него изписан номер 27, Кирил ме погледна, кимнах му, и нашият „галош“ спря.
Дотук беше цвете, тепърва иде големият зор. Сега най-главното за нас е — пълно спокойствие. Няма закъде да бързаме, вятър няма, видимостта е добра, всичко е като на длан. Ей я къде е канавката, дето се загроби Плужека — шаренее се нещо там, може и неговите парцали да са. Кофти човек беше, упокой Господи душата му, алчен, глупав, мръсен, то само такива се и лепят покрай Лешояда, такива Лешоядът Барбридж от пет километра ги надушва и ги нарива под себе си… а инак Зоната не те и пита добър ли си, лош ли си, и, както излиза, благодарско на Плужека: глупак си беше, даже истинското ти име никой не си спомня, ама поне показваш на умните хора къде не трябва да стъпват… Тъй. Разбира се, най-добре ще бъде да се доберем до асфалта. Асфалтът е гладък, по него всичко се вижда, и оная пукнатина там я знам. Само дето не ми се нравят ей тия възвишенийца. Ако тръгнем право към асфалта, ще се наложи да минаваме баш помежду им. Гледай ги ти как си стоят — сякаш ни се хилят, причакват ни. Не, не минавам аз между вас. Втората заповед на сталкера: или отдясно, или отляво всичко трябва да е чисто на сто крачки. А виж, по лявото възвишение може да се мине… Вярно, че не ми е ясно какво има там зад него. На картата май нямаше нищо, но кой ти вярва на карти?…