От хладилника извади високоенергийно блокче с вкус на ягода, от гардероба извади дънки и ватирана риза от синтетична вълна, за под ризата — псевдопамучна фланелка.
Задъвка блокчето, облече се. А за краката? Най-удобните му обувки май бяха маратонките „Double Speed“ („Ние мислим за краката ви повече от вас!“).
Посегна да отвори вратата. Дали отвън го чакаше скенер 1D4C00? Излезе. Наоколо нямаше никой, освен патрула на AntiVirus Realtime Auto-Protect System на ъгъла.
Толкова рано сутрин в събота коридорите бяха почти пусти и той стигна до асансьора за нула време. Вътре също нямаше кой знае колко много хора и всеки можеше да разполага с предвидената за него от проектантите четвърт квадратен метър площ, та дори и с малко повече.
На перона на метрото застана до голяма група деца, които внимателно държаха чантички за пренасяне на компютърни мишки. Очевидно бяха тръгнали да се включат в съботното мишо състезание за любители. Край тях пристъпваха от крак на крак недосъбудени татковци или набързо гримирани майки и се усмихваха неутрално един на друг.
Качиха се във влака на юг. Пътуваха спокойно, а в сравнение с делничната блъсканица направо комфортно. Двамата кондуктори се събраха в единия ъгъл на тавана и се заприказваха за нещо, хилейки се. Децата също си бърбореха. Родителите им разменяха по някоя и друга стандартна фраза.
След три минути спряха на следващата спирка. Кондукторите хвърлиха бегъл поглед на слизащите и качващите се и като видяха, че всичко е наред, продължиха да си приказват.
След още три минути пак спряха и мишите състезатели и техните родители слязоха. 1D4C00 се сети, че пет етажа над тази спирка се намира най-голямата спортна зала в града „The Great Mousepad“.
Метрото продължи на юг. Във вагона стана толкова свободно, че пикселът се промъкна до фалшивия прозорец, облегна се с рамо на него и докато току до главата му се въртяха реклами (слоган: „Икар“ — разпери крилата си и избягай от запека!“, визия: красиви мъже, жени и деца се реят из нереално синьо небе, очевидно в хармония с червата си), зяпаше другите пътници.
Повечето от тях явно бяха активирали виртуалните си компютърни екрани и мърдаха маниакално с очи. Онзи там сигурно четеше нещо. Очите му бързо се движеха отляво надясно, после се стрелкаха обратно и пак тръгваха отляво надясно. Сякаш погледът му бе катеричка, която тича във въртележка. Мъжът до него шареше хаотично с очи като безумец от ритуално представление на първобитно племе. Вероятно се стараеше да обхване с поглед цялата информация на виртуалния компютърен екран. Може би борсова информация? Няколко диаграми, голяма таблица, десетина новинарски скрола и всичко непрекъснато се обновява, трябва да го държиш изкъсо под око иначе ще пропуснеш нещо, а конкурентът ти няма да го пропусне и ще ти откъсне топките заедно със съответната печалба за него. Второ в класацията бе обяснението, че човекът гледа порно. Доста нелепо занимание за във вагона на метрото. Но тогава какво да кажем за онзи там мъж, който с едната ръка се държеше да не падне, а с другата прокарваше електрическа самобръсначка по бузите си като по този начин си осигуряваше три минути повече сън вкъщи?
Накъде ли са тръгнали тези хора? С изключение на бръснещия се, който сигурно отиваше на работа, другите дявол ги знае. Може би отиваха на работа, може би отиваха да си правят удоволствието, може би отиваха да сложат бомба някъде.
Влакът спря на последната спирка. Всички слязоха.
Стандартен перон на метростанция — охранителни камери, огромни рекламни екрани, патрул на AntiVirus Realtime Auto-Protect System, тълпа на перона за качване, тълпа пред асансьора за нагоре.
1D4C00 активира виртуалния си компютърен екран и зареди картата на района. На първия етаж над метростанцията имаше ресторант, няколко бара и третият по големина в града нощен клуб. Отгоре имаше 42 етажа с жилища. Следваше старчески дом, разположен на три етажа. Отново 17 етажа с жилища. Най-горният етаж бе затворен, в момента на него се извършваха строителни работи. Никъде не бе означен краят на града. Пикселът очакваше да види врата, на която да пише „изход“, може би някакъв вид контролно-пропусквателен пункт, но такова нещо нямаше, имаше само логична плетеница от коридори.
1D4C00 минимизира екрана си и се качи на асансьора. Слезе напосоки. Беше на 32 етаж. Тръгна на юг по коридор W35.
И тук подът бе излъскан до блясък и всички крушки на тавана светеха, но пък на едно място от ъгъла между стената и тавана сълзеше мръсна вода. Отдолу се въртяха двама водопроводчици и се чешеха под каските. Малко по-нататък на стената бе написано със зелен спрей „Аз съм тревичка“. Техник по поддръжката бе напръскал надписа с разтворител и докато чакаше химикалът да подейства, надигаше бутилка синтетична бира.