— Надясно, моля — чу зад гърба си гласа на скенера.
Тръгнаха.
— Какъв е този коридор? — попита пиксел 1D4C00
— Служебен. Използва се от тайните служби и от баровците, когато искат да отидат някъде без всички да ги забележат.
— Накъде води?
— Към Небето.
Гатанки ли му задава? Или просто го баламосва?
— Мислех, че вие сте тайните служби.
— Прекалено явни сме за да сме тайни.
— Вие сте за отвличане на вниманието, а тайните служби вършат работата?
— Не, ние сме близо до гражданите и работим с тях, тайните служби се интересуват само от информацията.
— Мислех, че тя е за големите клечки.
— Нали някой трябва да им я смели. Информацията е като стоманата, драги ми 1D4C00, купищата мърлява руда трябва да се изровят, обогатят, стопят и оформят, преди да блеснат истински. Ето, ние с вас изговорихме толкова думи, но съществената информация в тях е, че проявявате подозрителен интерес към дейността на тайните служби. А сега ме извинете, но трябва да премина пред вас…
Пикселът спря и скенерът се провря покрай него, изпращайки му ухание на люляк и любезно-смутена усмивка.
Отпред вляво имаше врата. На стената до нея имаше очен скенер. Скенер 1D4C00 доближи окото си до него, системата го провери и вратата се плъзна встрани.
— Заповядайте, пиксел. Това е асансьор и за да изпреваря въпроса ви, ще кажа, че това е асансьорът към Небето.
Влязоха. Вратата се затвори, скенерът натисна най-горното дясно копче на панела за управление и пикселът усети как ускорението загъделичка отвътре стомаха му.
Кабината бе облицована с фурнир. Пикселът плъзна длан по него. Изглеждаше истински.
— Истински дъбов фурнир — гордо каза скенерът и погали стената. — Облицовката на тази кабина струва повече от всичките ми костюми.
Край панела за управление бе издълбано с нещо остро „The Crackers“. Пикселът посочи надписа:
— Какво означава това?
— Надписът показва, че някой от тайните служби харесва тази стара вокална група.
1D4C00 погледна към вратата, но над нея нямаше указател за етажите.
— Неловко е да пътуваш като котка в торба, нали? — каза скенерът — Затова аз винаги слагам моя котарак в клетка, когато го нося при ветеринаря. Всяко живо същество има право да вижда накъде се движи. Само за информация — Кулата има 185 етажа. Като знаем, че асансьорът ни преминава по два етажа в секунда, можем да предположим, че скоро ще пристигнем най-горе.
След малко кабината плавно намали и спря. Вратата се отвори. Скенерът излезе отвън.
— Хайде, пиксел.
— Къде отиваме?
— Ще разберете това след броени секунди. Слезте от асансьора. Освен ако не предпочитате да останете в него.
Вратата започна да се затваря. Скенерът постави длан пред нея и тя спря на място, после се отвори обратно.
— Последен шанс — каза той и отдръпна дланта си.
Пиксел 1D4C00 излезе. Подът на малкото помещение бе покрит със захабен персийски килим.
— Истинска вълна. Ако го откраднем, ние с вас ще си живеем като царе до края на живота. За съжаление обаче не бихме могли да го продадем, твърде скъп е.
На стената вляво имаше две врати, на стената вдясно имаше една, на стената пред тях — също една. Скенер 1D4C00 отиде при нея и доближи окото си до скенера за ретини. Вратата се отвори.
— Е, пиксел 1D4C00, сега вие ще имате изключителния шанс да попаднете на място, до което имат достъп единици. Добре дошли на покрива на Кулата!
Излязоха навън.
Веднага разпозна вятъра. Пиксел 1D4C00 имаше чуството, че ще отвее косата му.
Погледна нагоре.
— Това е небето — чу зад гърба си гласа на скенера.
Небето бе сиво-жълтеникаво като подплатата на много старо бомбе. И мърдаше.
— Това са облаци.
1D4C00 отиде към края на покрива и се загледа в далечината, където покривът на Града се закръгляше.
— Това е хоризонтът — скенерът застана до него. — А това е вашият парашут.
Пикселът го погледна. Скенерът държеше малка раница — същата като тази, която бе сложил на гърба си. Вратовръзката му се развяваше като побесняла.
— Ще ви помогна да го сложите.
Скенер 1D4C00 намести на гърба му раницата и закопча ремъците на гърдите му. Клекна и с извинителна усмивка прекара другите ремъци между краката му, изправи се и ги закопча към токата на гърдите му. Подаде му парче коприна, вързано с въженце, което излизаше от раницата.
— Това е малкият парашут. Като го хвърлите, въздушната струя ще го подхване и той ще изтегли основния парашут. Сега трябва да застанем на ръба на покрива.