Скенерът застана така, че върховете на обувките му стърчаха извън ръба.
— Хайде, пиксел, времето тече!
1D4C00 предпазливо застана до него, вперил поглед в далечината. Погледна с крайчеца на едното си око надолу към бездната и стомахът му се преобърна като игрив делфин, размествайки вътрешностите му. Затвори очи, пое си дълбоко въздух, издиша го бавно със звука „х“. Карантиите му неохотно се върнаха по местата си, блъскайки се една друга. Отвори очи, дишайки старателно.
— Готов ли сте?
— Ще скачаме ли?
— Да.
— Страх ме е.
— Мен също. Обаче пътят ни е само напред и надолу, назад засега не можем да се върнем. Готов ли сте?
Пикселът сви рамене.
— Чудесно, драги ми 1D4C00, напълно сте готов, макар още да не го осъзнавате — скенерът приклекна и го погледна — Зная, че в такъв изключителен момент е добре да се кажат няколко вдъхновяващи слова, но за съжаление не разполагам с нужното време да се подготвя, а не желая да рискувам да опороча мига с необмислени думи, затова ще ви кажа само това — постарайте се да скочите възможно най-далеч от стената, бройте наум до три и хвърлете малкия парашут встрани. Хайде, на „три“ скачаме! Едно… Две… Три…
Скенерът се изправи и замахна с ръце напред. Пикселът си помисли, че е по-добре да е с него, отколкото да остане сам на този покрив, затвори очи и скочи силно напред.
Превъртя се бързо два пъти и застана с лице нагоре. Отвори очи. Скенерът му махаше вежливо с ръка откъм покрива. А той падаше като саксия покрай стената. Опита да се размърда, завъртя се бясно по очи, после пак по гръб. Опита се да мисли. Сети се, че трябва да преброи до три и да хвърли парашутчето. Така и направи. Малкият парашут започна да изтегля големия, завъртя го с лице надолу, над главата му изплющя парашута, ремъците се впиха в гръдния му кош. Вече падаше много по-бавно.
Виртуалният му компютърен екран се активира. Бе изпълнен от пухкавото лице на руса лолитка с гълъбовосиня пилотска шапчица.
— Добре дошли на борда! — изчурулика тя. — Благодарим ви, че избрахте да летите с HackAir! За да не скучаете ви предлагаме да се насладите на разходката на черното човече.
Лицето изчезна, екранът стана бял, по ръба му в кръг тръгна черно човече, като от време на време поспираше за да изтрие потта от челото си. Пикселът се опита да деактивира екрана си, но не успя.
Човечето изчезна, пак се появи стюардесата, цупеше се.
— Виждам, че филмът ни не ви заинтригува. Тогава ви предлагам да се обзаложим кой първи ще забележи движещите се под нас хора.
Виртуалният му екран се деактивира. 1D4C00 се загледа в приближаващия се покрив. Забеляза ги — бяха двама, командос и медицинска сестра, държаха бяла носилка с червен кръст на нея и тичаха между огромните блестящи отдушници.
Екранът му пак се активира, лолитката сияеше.
— Поздравления, вие ги открихте пръв! Вашата печалба е разходка с тях, честито! А сега моля не пипайте коланите и се пригответе за кацане!
Екранът се деактивира, пикселът видя, че е съвсем близо до покрива. Зачуди се в кой ли отдушник ще се блъсне.
Естествено, блъсна се в най-близкия. Опита да омекоти удара с ръце, опази лицето си, но коленете му изтракаха зверски в метала. Захлъзга се бързо надолу, спря на метър от покрива — парашутът му се бе закачил за върха на отдушника.
До него застанаха двамата. Командосът бе с маскировъчна униформа и барета, лицето му бе така омазано със зелена, жълта и черна боя, че приличаше на зъл блатен дух със стомашни проблеми. Медицинската сестра сияеше в късата си бяла престилчица, касинката й отиваше на нереално русата коса. И двамата бяха с черни очила. 1D4C00 видя, че всъщност носилката не е бяла, а в маскировъчни цветове.
— Натисни бутона върху токата на гърдите ти! — изкрещя му командосът.
Пикселът се освободи от парашута и тупна на земята, краката му се подкосиха и той седна. Двамата оставиха долу носилката, беше бяла и с червен кръст. Якият го разглеждаше стръвно, сестричката му подаде ръка:
— Здрасти! Бяла е по-готина, нали? Хайде, лягай на носилката, че след малко тука ще е тъпкано със свине!
Пикселът се опита да стане, не успя, краката му трепереха. Отпусна се обратно.
— Ей сега — каза той. — Вие кои сте? Какви сте? Хакери ли сте?
— Хакери сме, хакери! — каза сестрата, сграбчи го с неестествена мощ и го настани в носилката с лекота, сякаш 1D4C00 бе плюшено мече. После тя посочи зад гърба му — Я, камила!
Пикселът се обърна. Никаква камила нямаше, но якият можа удобно да допре до вратната му артерия инжектиращ пистолет и 1D4C00 чу познатото изсъскване.
— Лека нощ! — каза му сестрата.