В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение; движение към необходимостта.
Щура работа: докато се усетим, имахме толкова гълъби, че вече не се побираха в гълъбарника. Обаче никой не знаеше, че държим гълъби, затова и никой не ни подозираше. А с нашата вещица ние бяхме най-големите спецове в маменето на чужди гълъби.
Започнахме да носим излишните с влака до Челтнам или Мидия и там ги продавахме. Толкова далеч нямаше опасност някой да си ги познае. В края на всяка седмица прибирахме по три-четири долара. По цял ден да разнасяш вестници, пак не можеш да спечелиш толкова.
Ама какви гълъби имахме в тоя гълъбарник! В сравнение с него старият ни се струваше кочина. Пилето настояваше да запазим първия чифт сиваци; разбира се, запазихме и ония два красавеца, дето вещицата ги доведе. После се сдобихме с чифт невиждани синяци. От чисти по-чисти, едри, но стройни, с дълги шии. Краката им червени като мак. Красива работа, и двата с пръстени. Не можех да им се нагледам. Аз страшно си падам по качествени гълъби. Имахме и два чифта червеняци, не по-лоши от тия; всеки би разменил три чифта породисти за чифт като тях.
Вещицата ту вън, ту вътре. Понякога изчезваше за три-четири дни. Макар да ни носеше толкова пари, случваше се да си казвам: дано се не върне вече. Тръпки ме побиваха от нея. И не ми харесваше поведението на Пилето към нея. Гадно ти ставаше да ги гледаш особено когато той носеше тоя невъзможен пернат костюм.
Оглеждам още веднъж коридора. За лудница тук е адски спокойно. Повечето стаи имат двойни врати. Външната е само с едно малко прозорче, през което може да се наблюдават Лудите; вътрешната представлява в същност желязна решетка. Аз съм се настанил в пространството между двете врати.
Тая болница изглежда много по-хубава от дивизионната. Аз съм там в пластичната хирургия и всеки влиза и излиза, когато му скимне. Налага се да чакаме между една и друга операция по две-три седмици, понякога и месец. И понеже не сме болни, докато дойде ред за операция, пускат ни. Помежду операциите аз запрашвам към къщи; в снекбара ме имат за голям герой. Докторите казват, че след още една операция ще се оправя, само нямало да ми порасне брада на нараненото място. Глупости, кой ти мисли за брадата?
— Хей, Пиле! Помниш ли оная, пършивата гълъбица. Тя май ти действуваше сексуално, друже. Какво ще кажеш да ти пуснат сега една гълъбичка, а?
За миг ми се стори, че той разбира — пръстите на ръцете му се отпуснаха и свиха отново. Може наистина да разиграва театър. Но защо, дявол да го вземе? Сега параграф осми не му е нужен. Нали и без това освобождават всички.
Оная пършивата имаше навика да се пъчи напред-назад пред Пилето, да гука нежно и да потръпва гръб, както правят гълъбиците, когато искат мъжкият да им се качи. Направо флиртуваше с него, вещицата му с вещица. Когато Пилето пръснеше храна на пода, тя не се юрваше да кълве с другите; о, не, ще кацне в ръката на Пилето и ще го накара той да я храни. И правеше същите движения, които женската прави, когато мъжкият я храни. А Пилето ще сложи някое и друго зърно между устните си и тя ще го вземе оттам. Господи, понякога си мислех: Пилето наистина си вярва, че е гълъб.
Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.
Ще ми се да проверя дали Пилето ще си спомни как ходихме да търсим съкровището. Това беше след скока от газовия резервоар и след като ни накараха да разтурим гълъбарника. Вече бяхме завършили прогимназия и Пилето ходеше в едно частно католическо училище. Аз пък — в гимназията в Ъпър Мериън. То и моите родители са католици, само че италиански католици, та много-много не ходят на черква. А на старите на Пилето само литургия им дай и всякакви такива глупости.
Тъй или инак, трябваше да напиша едно съчинение за часа по литература и понеже нямам въображение, реших да изиграя един номер на Пилето и после да опиша всичко, както си е било. В час четяхме „Златният бръмбар“ на Едгар По и, изглежда, оттам ми хрумна.
— Хей, Пиле! Помниш ли като търсихме заровеното съкровище на стария Косгроув? Адска смехория.
Отивам аз у Пилето с една карта. Бях изгубил почти цяла седмица, за да я направя и да подготвя всичко останало. Бях я пожълтил на огън и обгорил краищата й. Просто шедьовър. Всичко в нея е шифровано и ще я разгадаваме в стаята на Пилето. За да можем да я разпрострем, махаме от писалището модела на птица, с който Пилето се занимаваше. Тоя ден валеше.