— Обещавам, кълна се.
— Теб те нямаше, Бет… това не беше ти!
— Обещавам, Чарли, кълна се.
— Добре.
— Прощаваш ли ми, Чарли?
Той дълго остана да лежи, после кимна, сякаш след тежки размисли.
— Прощавам ти.
— Съжалявам, Чарли. Хайде да поспим. Да изгася ли лампите?
Мълчание.
— Чарли, да изгася ли лампите?
— Не-не.
— Трябва да ги изгасим, за да поспим, Чарли.
— Нека да посветят още малко — каза той със затворени очи.
— Добре — отвърна тя и го прегърна. — Още малко.
Той пое пресекливо дъх и се разтрепери целият. Тресе се цели пет минути, тя го прегръщаше, галеше и целуваше, докато не утихна.
Час по-късно реши, че е заспал, стана и угаси всички лампи без тази в банята, в случай че се събуди и иска да има поне една светлинка. Когато отново легна в леглото, той се размърда. Гласът му бе много тих, много изгубен.
— О, Бет, толкова те обичах.
Тя претегли думите му.
— Поправка. Толкова ме обичаш.
— Толкова те обичам — каза той.
Цял час Бет се взира в тавана, докато не заспа.
На закуска той я погледна, докато мажеше препечената си филийка. Тя стоеше спокойно и дъвчеше бекон. Усети погледа му и му се ухили.
— Бет.
— Какво?
Как да й каже? Вътре в него бе студено. Сутринта спалнята изглеждаше по-малка, по-тъмна. Беконът бе изгорял. Препечената филийка бе станала на въглен. Кафето имаше странен и чужд привкус. Тя изглеждаше много бледа. Чарлз усещаше сърцето си като уморен юмрук, слабо блъскащ някаква заключена врата.
— Аз… — започна той, — ние…
Как да й каже от какво внезапно бе започнал да се бои? Изведнъж усети, че това е началото на края. А отвъд края нямаше да има никой, при когото да отиде — никой в целия свят.
— Нищо — каза той.
Пет минути по-късно тя се обади, загледана в бърканите си яйца:
— Чарлз, искаш ли пак да играем довечера? Но този път аз ще лежа, а ти ще се криеш и ще казваш „Пипнах те“?
Той помълча известно време, защото не можеше да си поеме дъх.
— Не.
Не искаше да познава тази част от себе си.
От очите му бликнаха сълзи.
— О, не.