ДЖОРДЖ Р. Р. МАРТИН
ПИР ЗА ВРАНИ
Книга четвърта от "Песен за огън и лед"
Карти
На Стивън Бучър, чародея на Windows, дракона на DOS, без когото тази книга щеше да се пише с молив.
Пролог
— Дракони. — Моландер вдигна от земята една спаружена ябълка и я запремята в шепи.
— Хвърли — прикани го Алерас Сфинкса, извади стрела от колчана си и я сложи на тетивата.
— Хубаво ще е да видя дракон. — Рууни беше най-малкият, набито момче, още цели две години му оставаха, докато стане мъж. — Много ще се радвам.
„А аз ще се радвам да спя в прегръдките на Роузи“, помисли Пейт. Помръдваше неспокойно на пейката. До утре Роузи като нищо можеше да е негова. „Ще я отведа далече от Староград, през Тясното море в някой от Свободните градове“. Там нямаше никакви майстери, нямаше кой да го вини.
Чуваше смеха на Ема — лееше се през затворения с кепенци прозорец над главата му, примесен с дълбокия глас на мъжа, когото забавляваше. Беше най-старата от курвите в „Перо и половница“, към четирийсет някъде, но все още хубава, с налята, стегната плът. Роузи бе дъщеря й, петнайсетгодишна, едва-що разцъфтяла. Ема беше обявила, че девствеността на Роузи струва един златен дракон. Пейт бе спестил девет златни елена и гърне медни звезди и петаци, сякаш щяха да му свършат някаква работа. По-голям шанс имаше да си измъти истински дракон, отколкото да събере достатъчно монети за един златен.
— Много късно сте се родили за дракони, момчета — каза Армен Послушника. Армен носеше на врата си каишка с нанизани брънки калай, тенеке и олово, и като повечето послушници май вярваше, че новаците имат репи вместо глави. — Последният дракон е умрял при царуването на крал Егон Трети.
— Последният във Вестерос — настоя Моландер.
— Хвърли ябълката де — прикани го отново Алерас. Приятен младеж беше Сфинкса. Всички слугини душа даваха за него. Даже Роузи понякога го докосваше по ръката, като му носеше вино, а Пейт само скърцаше със зъби и се правеше, че не вижда.
— Последният дракон във Вестерос е последният дракон — опъна се Армен. — Това е добре известно.
— Ябълката! — подвикна Алерас. — Освен ако не си решил да я ядеш.
— Цели!
Моландер повлече сакатото си стъпало, леко подскочи и запрати ябълката в мъглата, надвиснала над Медовината. Да не беше кракът му, щеше да е рицар като баща си с тези яки ръце и широки рамене. Ябълката полетя далече и бързо…
… но не толкова бързо: стрелата изсвистя след нея — дълга цял разкрач пръчка от златисто дърво с пурпурни пера. Пейт не я видя как улучи ябълката, но чу. Над реката отекна тихо пльокане, последвано от плясък.
Моландер подсвирна.
— Направо я пръсна.
„Роузи искам да пръсна аз“. Пейт бе омаян от лешниковите й очи и напъпващите гърди, а и от това как се усмихваше всеки път, щом го видеше. Беше омаян от трапчинките й. Понякога вървеше боса, като сервираше, да усеща тревата под ходилата си. Това също омайваше. Даже пръстите на краката й го омайваха. Дано да му позволеше някоя нощ да й разтрива стъпалата — беше измислил по една смешка за всяко пръстче и си представяше как чува кикота й.
Навярно щеше да е по-добре, ако останеше отсам Тясното море. Можеше да купи магаре с парите, които беше спестил, и двамата с Роузи щяха да се редуват да го яздят, докато се скитат из Вестерос. Еброуз можеше да смята, че не си заслужава среброто, но Пейт знаеше как да намести кост и да изцери треска с пиявици. Простите хорица щяха да са благодарни за помощта му. Ако успееше да се научи и да реже коса и да бръсне бради, и бръснар даже можеше да стане. „Това ще ми стигне — каза си той. — Само да имам Роузи“. Роузи беше всичко, което искаше от този свят.
Не винаги беше така. Беше си мечтал да е майстер в замък, на служба при някой щедър лорд, който да го уважи заради мъдростта му и да го дари с хубав бял кон от благодарност за службата му. Как само щеше да язди, ах, как благородно, и да се усмихва отгоре на простите хорица, като ги подминава по пътя…
Една нощ в гостилницата на „Перо и половница“, след втората половница от страшно силната ябълкова, Пейт се беше похвалил, че няма все да е новак.