— И двете. — Обвинението го ужили. — Затова трябва да е последно.
— Казвали сте го и преди.
„Казвал съм го, и го мислех. Но съм слаб, иначе сега нямаше да съм тук“. Не можеше да й го каже; чувстваше, че е от жените, които презират слабостта. „У нея има повече от чичо й, отколкото от баща й“. Обърна се и намери на един стол долната си копринена риза. Беше разкъсала тъканта до пъпа му, докато я смъкваше.
— Съсипана е. Как да я облека сега?
— Наопаки — предложи тя. — Като навлечете робите отгоре, никой няма да забележи скъсаното. Може би малката ви принцеса ще я за шие. Или да ви пратя нова във Водните градини?
— Не ми пращайте подаръци. — Това само щеше да привлече внимание. Изтупа ризата и я навлече наопаки. Допирът по кожата му беше хладен, но платът полепна по гърба му, където го беше издраскала. Поне докато се върне в двореца, щеше да свърши работа. — Искам само да прекратим това… това…
— Галантно ли е това, сир? Наранявате ме. Започвам да си мисля, че всичките ви приказки за любов са били лъжи.
„Никога не бих могъл да те излъжа“. Сир Арис се почувства все едно, че го е ударила през лицето.
— За какво друго престъпих цялата си чест, ако не за любов? Когато съм с вас… не мога да мисля, вие сте всичко, за което съм сънувал някога, но…
— Думите са вятър. Ако ме обичате, не ме оставяйте.
— Дал съм клетва…
— … да не се жените и да нямате свои деца. Добре, аз изпих лунния си чай, а вие знаете, че не можете да се ожените за мен. — Тя се усмихна. — Макар че бихте могли да ме убедите да ви запазя като свой любовник.
— Ето, че ми се подигравате.
— Може би малко. Мислите ли, че сте единственият от Кралската гвардия, който е обичал жена?
— Винаги е имало мъже, за които се е оказвало по-лесно да изрекат клетви, отколкото да ги спазят — призна той. Улицата на коприната не беше чужда за сир Борос Блънт, а сир Престън Грийнфилд посещаваше къщата на един манифактурист всеки път, когато манифактуриста го нямаше, но Арис нямаше да посрами Заклетите си братя с приказки за слабостите им. Вместо това отвърна: — Сир Терънс Тойн бил хванат в леглото с метресата на своя крал. Заклел се, че било любов, но това струвало и неговия живот, и нейния, и довело до залеза на неговия дом и до смъртта на най-благородния рицар, живял някога.
— Да, а какво да кажем за Лукамор Похотливия, с неговите три жени и шестнайсет дечица? Песента за него винаги ме разсмива.
— Истината не е толкова смешна. Приживе той изобщо не е бил наричан Лукамор Похотливия. Името му е било сир Лукамор Силния, а целият му живот е бил лъжа. Когато измамата му била разкрита, неговите Заклети братя го скопили, а Стария крал го пратил на Вала. Шестнайсетте дечица са останали да плачат сами. Не е бил истински рицар, не повече от Теренс Тойн…
— А Драконовият рицар? — Тя хвърли настрана завивките и люшна краката си на пода. — Най-благородният рицар, живял някога, казваш, а легнал с кралицата си и й направил дете.
— Това няма да го повярвам — отвърна той оскърбен. — Приказките за измяната на принц Емон с кралица Нерис са лъжа, пусната от брат му, с цел законният син да се измести в полза на копелето. Егон не е наречен без причина „Недостойния“. — Вдигна оръжейния колан и го стегна на кръста си. Макар да изглеждаше нелепо върху дорнската копринена долна риза, познатата тежест на дългия меч и камата му напомниха кой е. — Няма да бъда запомнен като Арис Недостойния — заяви той. — Няма да опетня своя плащ.
— Да. Хубавият бял плащ. Забравяш, моят стар чичо някога носеше същия плащ. Умря, когато бях малка, но още го помня. Беше висок като кула и ме гъделичкаше, докато не останех без дъх от смях.
— Никога не съм имал честта да познавам принц Люин — отвърна сир Арис. — Но всички сме убедени, че е бил велик рицар.
— Велик рицар с любовница. Сега тя е старица, но хората казват, че на младини била рядка красавица.
„Принц Люин?“ Тази история сир Арис не я беше чувал и тя го порази. Измяната на Теренс Тойн и лъжите на Лукамор Похотливия бяха записани в Бялата книга, но на страницата на принц Люин нямаше и намек за жена.
— Та той казваше, че това, което определя достойнството на един мъж, е мечът в ръката му, не другият между краката му — продължи тя, — тъй че спести ми благочестивите си приказки за опетнени плащове. Не нашата любов те е опозорила, а чудовищата, на които си служил, и злите хора, които си наричал свои братя.